Не потърсих Цапко да му докладвам, че актът е готов. Отидох направо в счетоводството. Счетоводителят прегледа документите ми — всички справки, всички хартийки.
— Е, добре — рече ми. — Можеш да си получиш парите. Само че има един проблем. Вчера от Магадан е получена телефонограма — да се прекратят всички освобождавания до пролетта, до новия навигационен сезон.
— Какво ме интересува навигацията? Нали ще пътувам със самолет.
— Да, ама заповедта е обща, много добре знаеш. Не си вчерашен.
Отново седях на пода в кантората и пушех ли, пушех. Мина Цапко.
— Още ли не си заминал?
— Не, не съм.
— Е, всичко хубаво…
Кой знае защо разочарованието ми не беше огромно. Бях свикнал с такива удари в гърба. Но този път не биваше да се случва нещо лошо. С цялото си тяло, с цялата си воля бях още в движение, в стремеж, в борба. Просто нещо не беше допремислено, съдбата бе допуснала някаква грешка в сметките си, в хладнокръвната си игра с мен. Ето я грешката. Отидох при секретаря на началника, на същия онзи инженер-полковник Кондаков — него пак го нямаше.
— Имало ли е вчера телефонограма за спиране на уволненията?
— Имаше.
— Но аз — усещах, че гърлото ми е пресъхнало, едва изговарях думите, — аз съм освободен още преди месец. По заповед номер 65. Вчерашната телефонограма не би трябвало да се отнася за мен. Вече съм освободен. Преди месец. Аз съм на път, прибирам се…
— Да, като че ли е така — съгласи се лейтенантът. — Да отидем при счетоводителя!
Счетоводителят се съгласи с нас, но рече:
— Да изчакаме да се върне Кондаков. Той да реши.
— Е — каза лейтенантът, — не те съветвам. Той лично подписа заповедта. По своя преценка. Никой не му я е пробутвал за подпис. Ще ти одере кожата, ако не си я изпълнил.
— Добре — рече счетоводителят, като ме изгледа накриво. — Само че — той щракна няколко пъти с пръсти — пътят ще е за ваша сметка.
Билетът за самолет и влак до Москва струваше три хиляди и петстотин рубли и имах право пътят ми да бъде платен от Далстрой, от моя господар през тези четиринадесет затворнически и три волни — не волни, а волнонаемни години.
Но по тона на главния счетоводител разбрах, че този път той няма да отстъпи.
В спестовната ми книжка на бивш затворник без начисления за прослуженото време’ за три години се бяха натрупали шест хиляди рубли.
Зайците, които бях ловил, варил, пекъл и ял, рибата, която бях ловил, пекъл и ял, ми бяха помогнали да спестя тази толкова голяма сума.
Платих на касата, получих акредитив за три хиляди, документи, пропуск за летището в Оймякон и започнахме да търсим попътна кола. Скоро намерихме такава. Двеста километра — двеста рубли. Продадох одеялото и възглавницата — за какво са ми в самолета, продадох медицинските книги на същия този Цапко на държавна цена — той нямаше да пропусне да продаде учебниците и справочниците десет пъти по-скъпо. Но нямаше за кога да мисля.
По-лошо беше друго. Загубих талисмана си — собственоръчно направения нож, с който не се бях разделял години наред. Бях спал върху чувалите с брашно и той явно беше изпаднал от джоба ми. За да го намеря, трябваше да разтоваря камиона.
Рано сутринта пристигнахме в Оймякон, където бях работил преди една година, в Томтор, в скъпия ми пощенски клон, в който бях получил толкова писма, и толкова изпратил. Слязох близо до хотела на летището.
— Ей, ти — извика ми шофьорът на камиона, — нищо ли не си загубил?
— Изпаднал ми е ножът, докато съм пътувал върху чувалите.
— Ето го. Свалих борда на каросерията и той тупна на земята. Много е хубав.
— Давам ти го. За спомен. Вече не ми трябва талисман. Но радостта ми беше преждевременна. В Оймякон няма редовни полети и от есента тук чакаха хора за десетки самолети. Списъци от по четиринадесет души, ежедневни проверки. Чергарски живот.
— Кога беше последният самолет?
— Преди седмица.
Значи ще трябва да вися тук до пролетта. Не трябваше да давам талисмана си на шофьора.
Отидох в лагера, при техническия ръководител, където преди година бях работил като фелдшер.
— За континента ли смяташ да заминаваш?
— Да. Помогни ми.
— Утре ще отидем заедно при Велтман.
— Капитан Велтман още ли е началник на летището?
— Да. Само че вече не е капитан, а майор. Наскоро получи нови нашивки.
На сутринта влязохме с техническия ръководител в кабинета на Велтман, здрависахме се.
— Ето — нашият човек заминава.
— Че защо не дойде сам при мен? Познава ме не по-зле от тебе.
— Просто за по-сигурно, другарю майор.
— Добре. Къде ти е багажът?
— Всичко, което имам, е с мен — посочих малкото шперплатово куфарче.