— Чудесно. Отивай в хотела и чакай.
— Ама аз…
— Млък! Прави каквото ти заповядвам. А ти, технически, утре ще ми дадеш един трактор да подравним пистата… Без трактор…
— Ще ти дам, ще ти дам — рече Супрун, като се усмихваше.
Сбогувах се и с Велтман, и с техническия ръководител, свих по коридора на хотела и като прескачах през крака и тела, се добрах до едно свободно място до прозореца. Наистина, тук беше по-студено, но по-късно, след няколко самолета, след няколко опашки щях да се преместя към печката, до самата печка.
Мина около час и изведнъж хората, които лежаха, наскачаха и започнаха съсредоточено да се вслушват в бученето, идващо от небето.
— Самолет!
— Товарен „дъглас“
— Не товарен, а пътнически.
По коридора се щураше дежурният на летището с шапка-ушанка с кокарда и стискаше в ръката си списък — въпросният списък от четиринадесет души, който всеки знаеше наизуст от няколко месеца.
— Всички, които извикам, бързо отивате да си купувате билети. Летецът ще хапне и потегляте.
— Семьонов!
— Тук!
— Галицки!
— Тук!
— А защо моето име е задраскано? — беснееше четиринадесетият. — Вече трети месец си чакам реда.
— Защо ми го казвате на мен? Задраска ви началникът на летището. Лично Велтман. Току-що. Ще ви изпратят със следващия самолет. Доволен ли сте? А ако искате да спорите — ей го къде е кабинетът на Велтман. Той е там…
Но четиринадесетият не посмя да иска обяснения. Всичко се случва. Велтман можеше да не хареса физиономията му. Тогава не само че нямаше да го качат на следващия самолет, ами можеха изобщо да го задраскат от списъците. И такива неща се бяха случвали.
— А кого са вписали?
— Не мога да го разчета — дежурният с кокардата се взираше в новата фамилия и изведнъж извика мен.
— Тук съм.
— При касиера — бързо.
Мислех си: няма да играя на благородство, няма да се откажа, ще замина, ще отлетя. Зад гърба си имах седемнадесет години Колима.
Хукнах при касиера, бях последен, като в движение вадех документите си, стисках парите и изпусках по нещо от багажа си.
— Тичай бързо — рече ми касиерът. — Летецът вече привърши с яденето, а прогнозата за времето е лоша — трябва да успеете да стигнете до Якутск, преди да се е развалило.
Слушах тези неземни думи със затаен дъх.
Летецът беше докарал самолета почти до вратата на стола. Пътниците отдавна се бяха качили. Тичах към самолета с шперплатовото си куфарче. Тичах, задъхвайки се, без да си слагам ръкавиците, стиснал с изстиващите си пръсти заскрежения самолетен билет.
Дежурният на летището провери билета и ми помогна да се кача. Летецът затвори люка и влезе в кабината.
— Старт!
Стигнах до мястото си, до креслото, без да имам сили да мисля за каквото и да било, без да съм в състояние да възприемам.
Сърцето ми биеше ли, биеше цели седем часа, докато самолетът внезапно не кацна на земята. Якутск.
В якутското летище спяхме прегърнати с новия ми другар — моя съсед от самолета. Трябваше да се пресметне най-евтиният път до Москва — макар документите ми за пътуване да бяха до Джамбул, разбирах, че колимските закони едва ли са валидни на Голямата земя. Сигурно щях да мога да се уредя да работя и да живея някъде другаде. Щях да имам време да поразмисля върху това.
А засега — най-евтино беше със самолет до Иркутск, а оттам с влак до Москва. Пет денонощия. Или пък до Новосибирск, а оттам до Москва — пак с влака. Кой самолет излита пръв… Купих си билет до Иркутск.
До излитането имаше няколко часа и за това време прекосих Якутск, взирайки се в замръзналата река Лена, в притихналия едноетажен, приличащ на голямо село град. Не, Якутск все още не беше град, не беше Голямата земя. В него нямаше локомотивен дим.