Нито веднъж не ме попитаха за мнението ми.
Приключих с няколко костюма, палта, обувки, подбрани шапки и ризи. Излязох от магазина облечен отлично и с цял куп кутии в ръце. Само едно не беше наред: по някакво мистериозно изчисление, което не можах да проумея, те взеха цялата ми пачка, до последния цент. Всичко, което ми остана, бяха шепа жетони за автобуса, които май не им трябваха. Чудо на математиката.
Сега трябваше да извървя и целия път до десетте хиляди долара. Но изкушението от образа на една мъртва и кървяща графиня Крек беше толкова голямо, че не бях никак обезкуражен. Все нещо щеше да се появи.
След като стоварих новия си гардероб на сигурно място в апартамента, хванах автобус към центъра на града. С много залитане и шумотевица се приземих в Бауъри.
Стоях и гледах високата сграда от черно стъкло и хром с надпис Тоутъл Кънтрол, Инк., изписан в чудесна дъга: сградата с офисите на бандата на Фаустино. Идеята ми беше да наема убиец на кредит.
Костюмът ми бе в пепеляво сиво на тесни райета като на банкер. Ризата — от безупречна бледоморава коприна. Вратовръзката патриотично червено-бяло-синя. Палтото — наситено черно. Излъчвах просперитет. Получаването на кредит трябваше да стане лесно.
Минах покрай стенописите, разказващи за американската история в наркотиците. Не носех оръжие. Ето че се появих пред Анджелина. Помнеше ме. И как не? Тя лично ме беше напъхала в улея на фалшивия асансьор.
— Време беше да се появиш, Инксуич — каза тя.
Най-сетне някой беше забелязал отсъствието ми.
— Счетоводителят постоянно вдига врява, откакто ти офейка от хотела си.
— Не съм офейквал — отвърнах остро. — Кажи на Фаустино, че съм пристигнал.
— Приятелю, днес няма да се видиш с шефа. — Тя натискаше по клавиатурата на някакъв компютър. Прочете екрана. — Закъснял си с няколко месеца за уговорената си среща със съветника.
— Сигурен съм, че има някакво недоразумение — казах.
— Ами, иди да недоразумяваш с него.
Тя махна с ръка на един от охраната и аз се намерих в някакъв асансьор. Този път беше истински. Значи напредвах. Изкачихме се чак на 40-ия етаж. Бях избутан в офиса на някое от административните лица.
Раца Лузеини седеше зад бюрото си. Очите му на влечуго се втренчиха в мен. Белегът от нож, който минаваше от устата до лявото му ухо, посиня.
— Значи ти си Инксуич — каза той. — Очаквах да видя много по-внушителен мъж.
— Искам да наема убиец на кредит — казах аз, защото не исках да започне с всички онези италиански заобикалки.
— Сигурен съм, че е така — отвърна Раца. — Тъкмо затова исках да те видя. Кредит. Кога ще платиш? — Размахваше някаква квитанция. — Миналата есен нае двама снайперисти. И двамата ги убиха. А ти дори не се появи от благоприличие да платиш компенсацията. Тази квитанция — и той я размаха с италиански жест за насочване на вниманието, — е предмет на повече юридическа кореспонденция от всичко останало на бюрото ми! Адвокат след адвокат, фирма след фирма за събиране на сметки. Писма, писма, писма! До гуша ми дойде от тях! Един съветник може да върши много повече от това да се занимава с неоправени счетоводни сметки.
Започвах да се чувствам неловко. Трябваше да е някаква астрономическа сметка.
Той, съвсем по италиански, продължаваше:
— Знаеш правилата. Ликвидирай или ще бъдеш ликвидиран. Така че кога имаш намерение да вземеш тази „бибипана“ сметка от моя „бибипан“ поднос?
— Какво не е наред с нея?
Той повтори като ехо думите ми няколко пъти.
— „Суиндъл и Крауч“ няма да я платят, защото нямат съответната разписка. Федералното правителство няма да я плата, защото ти не си я подписал. „Октопус Ойл“ няма да я плати, защото третият помощник на вицепрезидента не е парафирал заявката. Писма, писма, писма! Потоци писма! А ти къде си? Не можем да те открием. Офейка от хотела си…
— Почакайте — казах аз. — Не съм бил в никакъв хотел.
— Каквато й да е историята ти, Инксуич, заради теб всички „бибипани“ компютри в организацията така се побъркаха, че се изръсихме цяло състояние за бушони.
— На каква стойност е тази сметка? — попитах.
— Две хиляди долара отвърна Раца Лузеини. — Не е до парите. Става въпрос за бъркотията в организацията. Трябваше да ги платим, само за да поставим в ред компютрите. Вече така са се побъркали по цялата тая работа, че издават само безсмислени звуци. Тъкмо вчера се опитвахме да изчислим стойността на наемните убийци за ЦРУ, обаче всичко, което излезе на принтера, беше цената на Кейп Канаверал. Плати я тая „бибипана“ сметка!