— За мен той беше нещо такова — продължи Лин. — Неестествен израстък на място, където няма никаква работа.
Погледът ѝ се спря върху пламъците. Когато заговори отново, Луси позна онзи глас, с който Лин цитираше някой отдавна мъртъв поет от книгите на майка си, останали да мухлясват километри зад гърба им.
10.
Пътят беше омагьосващ. Луси местеше крак пред крак, вперила очи в хоризонта, без да спира да се движи. Правите, обрасли пътища пронизваха полята, отразени в сивото също тъй безкрайно небе. Докъдето погледът стигаше, то беше покрито с облаци, които само обещаваха дъжд, но не пускаха и капка.
Джос и Лин мълчаха. Дори дивата природа беше замряла под натежалия от влага въздух. От часове Луси не беше видяла нищо да помръдва, освен рояк мушици пред лицето си, привлечени от мириса на пот. Тя бъхтеше напред; набелязваше си ориентир в далечината, подминаваше го, избираше нов.
Мислите ѝ постоянно се връщаха към Картър и езерото Уелзли. Чудеше се дали и той е бил прогонен заедно с другите хора от брега. Наблизо имаше много пустеещи къщи. Ако успееше да си намери вода и започнеше да събира дърва за зимата, нямаше причина да не оцелее. Ала отчаянието, изписано на лицето му при последната им среща, не ѝ даваше много надежди. Ако не искаше да живее, нямаше да се получи.
Раздвоената ясенова пръчка в раницата, която я бодеше между плешките, ѝ напомняше, че тя би могла да намери вода за Картър и да му помогне по безценен начин, на който никой друг не беше способен. Ако беше запазила достатъчно присъствие на духа, за да сподели тайната си, докато двамата се сбогуваха под лунните лъчи, може би щеше да разбере дали и неговите треперещи ръце умеят да откриват вода. Това щеше да им даде още няколко часа заедно, а може би и да му осигури живот.
Тя замахна срещу комарите, изпълнена с безсилие и гняв към самата себе си, задето не се бе сетила навреме. Водата нямаше да излекува вируса в кръвта му, но можеше да му даде сигурност и да му позволи да живее на едно място, така че един ден тя отново да го намери.
И тя щеше да го направи. Думите на Джос от предишната вечер бяха посели семенце в ума ѝ, което бе покълнало през нощта и беше вдъхнало нова цел в живота ѝ. Ако хората в Калифорния не отделяха цялото си време, за да отблъскват гладната смърт, може би някой като Вера беше успял да изучи по-добре болестите, които покосяваха хората. Някой някъде вероятно знаеше колко време ще бъде заразен Картър.
И ако това не беше завинаги, тя щеше да го открие. И ако беше вярно, че има места, на които би могла да прави нещо повече от това, да събира вода и храна, то Картър също заслужаваше да живее по такъв начин. Джос беше казала, че е важно човек да иска нещо, а щом идеята узря в главата на Луси, тя вече отказваше да прави избор. Можеше да има и Калифорния, и Картър. Тя искаше всичко.
— Наближаваме място, наречено Форт Рикавъри3 — каза Лин, като избърса потта от челото си с кърпичката си.
— Добре звучи — отвърна Джос.
— Само че ние ще го заобиколим.
— Защо?
— Голямо е. Прекалено голямо, за да няма никого там.
— Винаги ли мислиш хората за лоши? — попита Джос.
— Обикновено, да.
Трите жени слязоха от павирания път, по който ги водеше Лин досега, и продължиха по друг, осеян с дупки. Обувките на Луси сравнително бързо се бяха очупили по краката ѝ, но пришката още не беше образувала коричка и нежната розова кожа се разраняваше всеки ден. Неравната земя не ѝ помагаше.
От двете страни на пътя растяха треви, по-високи от човешки бой, които ги брулеха в лицата, докато вървяха на запад. Над тях се издигаха дървета, чиито корони образуваха плътен покрив над главите им, охлаждаха черния катран под нозете им и изсушаваха потта им. Залязващото слънце гореше пред погледа им и озаряваше лицата им с червените си лъчи.
Джос настъпи Луси по петата и тя едва сдържа раздразнението си.
— Извинявай — промърмори спътницата им зад гърба ѝ.
Луси махна с ръка, твърде уморена, за да говори, но обърна внимание, че Джос винаги се движеше много близо до нея, когато преминаваха през гориста местност или друг терен, където би могъл да се скрие неприятел.