Лин слезе от коня си и едва не се свлече под сянката на едно дърво. Луси я последва, без да си прави труда да върже Спатър за някой клон, както обикновено правеше. Избърса лицето си с ризата и се отпусна до Лин, която седеше, затворила очи под неумолимите лъчи на слънцето. Устните ѝ бяха леко напукани.
— Трябва да пиеш повече — каза Луси и отвори шишето си с вода.
— Добре съм. — Клепачите на Лин дори не потрепнаха. — Точно в момента ми се иска да можех да съблека кожата си и да я изстискам.
— Знам — съгласи се Луси и отново избърса челото си.
— Чудя се дали да не започнем да пътуваме нощем. Ще става по-бързо и по-малко ще натоварваме конете.
Луси отпи от шишето.
— А как ще спим на тази жега? Да не говорим, че някой може да ни види.
— Права си. Тук няма къде да се скрием.
Нямаше начин да излязат от пътя, без да оставят следа. Всеки път, когато пускаха конете да нагазят в тревата, след тях имаше съвършена диря от стъпкани стъбла. Луси си представи как групичка мъже като онези в Индиана виждат любопитната следа от смачкана трева и се отклоняват от пътя си, за да се натъкнат на две жени, потънали в спокоен сън. Побиха я тръпки въпреки палещото слънце.
— Мисля, че засега трябва да продължим по същия начин — каза тя. — Жегата все някога ще свърши.
— Ти си мислиш за Охайо — напомни ѝ Лин.
Луси отпи отново от шишето си и го подаде на Лин.
— Трябва да пийнеш.
— И аз имам — отказа тя, като изрови собственото си шише от раницата си и провери колко вода е останала, преди да пие.
— Това последното ти шише ли е?
— Имам още едно. — Лин отпи малка глътка и закри очи от слънцето. — След няколко дни ще излезем от Айова. Колкото по на запад отиваме, толкова по-пресъхнали ще бъдат малките изворчета, които конете ни откриват.
— Да — отвърна Луси, загледана в Спатър, който късаше тревата със зъби и потрепваше с кадифените си уши, подразнен от мухите. — Няма да можем да задържим конете завинаги.
— Така е. Освен това, понеже Джос отнесе част от шишетата ни, трябва да си намерим нови колкото може по-скоро. Не бива да тръгваме през пустинята само с четири шишета.
— А храна имаме ли достатъчно?
— Да. Заради жегата не огладняваме и не ядем много, но пък това ни изморява.
— Какво мислиш да правим?
— Искам да стигнем до Небраска, да намерим някоя хубава къщичка встрани от пътя, която не е била ограбена до шушка, и да си починем няколко дни.
Луси я погледна косо.
— Това звучи адски оптимистично от твоите уста.
Лин се усмихна с една от редките си усмивки.
— Да кажем, че това е щастливата ми мисъл.
— А другата?
— Да стигнем до Небраска, без да умрем или да убием някого.
Километрите се точеха бавно в неумолимата жега. Спатър ходеше с наведена глава и се оживяваше само когато надушеше вода. Пълнеха шишетата си при всяка възможност, пиеха по малко между потоците и гледаха как Айова се ниже покрай погледа им сред облаците прах, които копитата вдигаха по черните пътища. Тънката коса на Луси беше покрита с прах, скалпът я сърбеше от наслоената мръсотия и засъхнала пот. Тежката грива на Лин поемаше толкова много прах, че вечер, когато я изтръскаше, създаваше пясъчна буря.
Беше прекалено горещо, за да говорят, а и нямаше какво друго да си кажат, освен да се оплачат от това, така че Луси мълчеше и се занимаваше, като сплиташе малки плитки в гривата на Спатър, който покорно вървеше след Черния кон. Това ангажираше вниманието ѝ, за да не се налага да гледа всеобхватната пустош наоколо. Мисисипи беше зад гърба им, заменена от обширна прерия, от тревна река, която сякаш нямаше край.
Колчем погледнеше нескончаемия път под необятното небе, шип пробождаше сърцето на Луси. Тук тя не значеше нищо. У дома имаше хора, които я обичаха, и мнозина, които я познаваха. А тук тя можеше да се удави в река или да легне и умре в разлюляната трева, без никой да забележи. Земята щеше да я погълне като дъжд.
Рано една вечер Лин стигна до следващия поток и спря. Когато слезе от коня си, краката ѝ се огънаха.
— Лин! — изхриптя Луси с пресъхнало гърло и скочи от седлото, но тя само махна с ръка.
— Добре съм, просто съм уморена и ми е горещо.
— Стига за днес — реши Луси.
Лин само кимна, твърде уморена, за да спори.
— Много е горещо — прошепна тя изнемощяло. Лицето ѝ под слънчевия загар беше пребледняло.