Луси се държеше настрана, докато събираха лагера, навиваха одеялата, пълнеха шишетата с вода от близката рекичка и проверяваха оръжията си. Накрая възседна коня си и пое дълбоко дъх, отбягвайки погледите на възрастните в тежкото мълчание, което се бе задържало по-дълго от необходимото.
Флетчър се покашля.
— Е, дами…
— Не! — извика тя. — Не можеш да си тръгнеш сега!
— Знаеше, че този ден ще дойде, мъниче — отвърна той, като внимателно я погледна. — Рано или късно ще се наложи да го направя.
— Тогава да е късно!
— Луси — тихо каза Лин. — Време е. Той си има свои грижи.
Гневът на Луси припламна наново, като забеляза как я гледат и преценяват реакцията ѝ.
— Вие сте говорили за това предварително, нали? И за конете!
— Сметнахме, че ще бъде най-добре, ако аз взема и трите коня — каза Флетчър със същия глас, с който говореше на Тера Кота, когато капризничеше.
— Но решихме, че ако не можеш да понесеш загубата и на двамата в един ден, ще избере само едното — довърши Лин.
— Да сте планирали нещо друго за мен?
— Ако имах син, щяхме да ви сгодим — отговори Флетчър.
— Той го измисли — добави Лин, а Луси се зачерви от ярост, задето двамата се шегуваха в момент, в който на нея ѝ идеше да се разплаче.
— Луси. — Флетчър доближи Тера Кота до Спатър и двата коня тихо се поздравиха. — Започнала си това без мен, не виждам причина да се притесняваш, че не можеш да го завършиш по същия начин.
Гневът ѝ се превърна в сълзи и буцата, заседнала в гърлото ѝ, отприщи сподавен хлип.
— Не ме е страх да продължа без теб. Аз те губя, не разбираш ли? Отиваш си като всички останали.
Флетчър, който рядко я докосваше, сложи ръка на рамото ѝ.
— Загубата на хора е нещо, което разбирам с цялата си душа.
Той се наведе напред върху седлото си и тя се отпусна върху него, разтърсена от толкова силни ридания, че Спатър обърна глава и я погледна озадачено, от което ѝ стана още по-мъчно.
Лин смушка Мистър да се приближат до тях и подаде шишето си на Луси.
— Губиш вода — каза тя.
— Точно сега ли трябва да бъдеш практична — изхлипа Луси, като се отдръпна от Флетчър и взе шишето.
— Все някой трябва да бъде — отвърна Лин и преувеличено завъртя очи към двамата.
Флетчър се усмихна и побутна шапката си.
— Е, значи към Пясъчният град? — попита той.
Лин потупа картата в джоба си.
— Така изглежда.
— Може би… — Той замълча, а по бузите му се разля необичайна руменина. — Може би някой ден и аз ще намина оттам.
— Може би това няма да е лошо — отвърна Лин и Луси забеляза как е стегнала мускулчетата на челюстта си, за да не се усмихне до уши.
Флетчър нямаше такива задръжки и се усмихна широко, след което смушка Тера Кота и двамата се отправиха на север.
Тъгата на Луси се изгуби във внезапен прилив на любопитство.
— По дяволите, Лин, колко точно сте говорили?
Ала Лин вече беше пришпорила Мистър напред и Спатър хукна, за да го настигне.
Лин беше нарекла пустинята „нищото“ много преди да стигнат до нея: земя, в която даже храстите вехнеха, а червените скали стигаха до небето. Планините бяха уплашили Луси със своята внушителност, с върховете си, които се издигаха от хиляди години и ѝ напомняха, че тя е само едно малко дихание сред техните ветрове. В пустинята тя се почувства така, сякаш и това дихание ѝ е отнето. Прахът пълнеше дробовете ѝ и я измъчваше с мисълта, че някой ден и тя ще се превърне в същото.
Пътят се простираше напред към хоризонта: права черна ивица, пламнала от следобедната жега и обгърната в мараня мили напред. Пейзажът беше също толкова монотонен, само вятърът току подхващаше някоя прашна вихрушка за компания на миражите. Единствените белези бяха електрическите стълбове — скелети от предишния свят, чиито вени отдавна бяха изтекли.
Лин спря, зареяла поглед в хоризонта. Луси се изравни с нея и учудено я попита:
— Лин? За какво си мислиш?
Лин се сепна и погледът ѝ с усилие се фокусира върху момичето.
— Само това…
— Мисля, че Уолт Уитман ми харесва повече — отбеляза Луси.
— Предполагам.
Спатър и Мистър ходеха с наведени глави в жегата, а носовете им водеха малката групичка към все по-далечни извори на вода, някои от които се оказваха само кални вадички. Близо седмица след раздялата с Флетчър Лин продължаваше да мълчи и Луси знаеше, че чака тя да вземе правилното решение и да освободи конете. Мълчанието ѝ обаче правеше тихото цвилене на Спатър още по-скъпо. Тя стискаше четинестата му козина в пръсти, докато яздеше, и все отлагаше неизбежното. Беше толкова погълната от Спатър — от тропота на копитата, от усещането за движенията му — че не забеляза малкото петънце на хоризонта зад тях чак докато Лин не ѝ го показа.