— Лин, хайде, не прави така! — примоли се тя, хванала лицето ѝ в шепи.
— Тука няма вода, има само скали — издума Лин пресипнало, — има само скали и безводие и пясъчен път.6
— Лин! — изпищя Луси в лицето ѝ. — Нищо не разбирам!
Очите на Лин потрепнаха и на устните ѝ заигра едва доловима усмивка.
— Никой не разбира Т. С. Елиът — каза тя и отново замря. Устата ѝ остана отворена, а напуканите ѝ устни не пожелаха да приберат подутия ѝ език.
Луси я пусна и главата на Лин клюмна настрани. Момичето неистово затърси в раницата и извади последното шише с вода. На дъното му бяха останали само два пръста. Лъчите на пладнешкото слънце се отразяваха във водата и хвърляха вълшебни дъги по сивкавото лице на Лин.
Луси се свлече на колене, впи пръсти в косата над слепоочията ѝ и разтърси толкова силно главата ѝ, че и двете паднаха в пръстта.
— Отвори очи! — изкрещя тя. — Погледни ме в очите, ако искаш да кажеш, че ще ме оставиш сама!
Отвори насила клепачите ѝ и зениците на Лин се разшириха на слънчевата светлина.
— Не мога да ги затворя — продума Лин, — много са сухи.
Луси си даде сметка, че в очите ѝ не вижда нито отражение на стълба, нито отблясъци от яркото слънце. От собствените ѝ очи рукнаха сълзи, като осъзна колко далеч е стигнала Лин. После отвори зъбите ѝ и наля вода в гърлото ѝ.
Лин се задави и се опита да я изплюе, но Луси притисна устата и носа ѝ, докато не преглътна. После пъхна шишето в ръката ѝ.
— Няма да умираш без мен! — каза Луси строго. — Поне това решение няма да вземеш сама.
На безжизнените устни на Лин трепна сянка от усмивка.
— Каквото-такова — рече тя.
А слънцето продължаваше своя ход по небето.
Луси отдаде светлината на хоризонта на спазъм в умиращия ѝ мозък. С обострени до крайност сетива тя пристъпяше с нечовешки усилия по пътя, усещаше всяка негова кривина, чуваше влаченето на прокъсания, окървавен крачол на джинсите си. Само вкусът ѝ изневеряваше, защото и нейният език вече беше толкова подут, че ѝ се струваше немислимо да пъхне и залък в устата си. Слюнка вече нямаше, а очите ѝ се чувстваха като ябълки, оставени да съхнат на дървото.
Светлината отново проблесна, този път съпроводена от тихо бръмчене, което в помрачението си Луси взе за жужене на насекомо. Тя размаха ръце пред лицето си, за да го пропъди, но от рязкото движение падна и скъса джинсите си. Бялата капачка на коляното ѝ се показа през дупката и момичето с удивление се загледа в сухата кожа, която с впечатляваща лекота се бе отлепила от долните пластове, и гъстата кръв, която бавно се издигаше към повърхността.
Звукът се усили и Луси почувства вибрация под тялото си, която сякаш разкъсваше кожата ѝ и разтърсваше костите ѝ. Светлината на хоризонта беше изчезнала, но сега към нея неумолимо се движеше черна сянка. Трескавият ѝ мозък се опита да намери дума, с която да проумее това, което виждаше.
— Кола — изграчи тя пресипнало, а думата залепна за гърлото ѝ и се спря в удебеления ѝ език.
Двете срички пробиха остатъците от разсъдъка ѝ и Луси ги повтори по-силно с надеждата да пробие мъглата от страх, която мигновено обгърна тази дума.
— Хора — каза тя и се надигна от земята.
Не знаеше дали да побегне към пустинята, за да се скрие, или да тръгне към тях с вдигнати ръце. После си спомни безжизненото тяло на Лин, което я чакаше на километри оттам. Луси прекрачи жълтата линия по средата на пътя и вдигна ръце. Искаше ѝ се да можеше да докосне светлосиния купол над себе си и да свали оттам безмилостния диск на слънцето.
Колата спря пред нея, а от капака ѝ лъхна толкова силна вълна от горещина, че момичето се уплаши да не я събори. Без да сваля ръцете си, тя каза с най-силния глас, на който беше способна:
— Аз съм Луси и мога да намирам вода.
Част трета
Градът
25.
Кожата на Лин беше толкова суха, че дори не се сбърчи около иглата, когато жената включи системата във вената ѝ.
— Тя ще се оправи — каза Луси. — Прекалено горда е, за да умре.
— Гордостта няма да вкара вода в организма на майка ти — отвърна сестрата и закачи един плик с течност до леглото на Лин.