Бен не беше идеалната компания, ала късата му сянка я следваше, където и да идеше. Тя попиваше неспирния поток от информация, който се изливаше от него, а вечер я преразказваше на Лин в тъмнината на общата им стая. Научаваше много и се запознаваше с нови хора, като старателно запомняше имената, външността и задълженията им в живота на града, за да може да ги съобщи на Лин. Тя я слушаше внимателно, но мислите на Луси все се връщаха към начина, по който този град се беше превърнал в оазис.
Големите дълбоки басейни, пълни с пясък, очароваха Луси и тя дълго стоеше край тях и наблюдаваше как горещият вятър рисува нови картини по повърхността им. Чудеше се какво ли е било, когато бетонните им ръбове са били залети от кристална вода. Никой повече не я помоли да търси вода или да докаже уменията си. Бен ѝ носеше по четири шишета вода — дажбата ѝ за деня. Хората, заети с тежък физически труд, и болните получаваха по шест.
— Пфу. — Лин направи гримаса и вдигна шишето към светлината. — Има странен вкус.
— Бен каза, че е заради хлора — обясни Луси, докато отпиваше от собственото си шише. — С времето се изпарявал, но оставял послевкус.
— Чудна дума.
Лин затвори капачката на бутилката.
— Пий сега — посъветва я Луси. — Нора каза, че трябва да приемаш достатъчно вода.
— Пих толкова много, че се издух като бременна.
Луси скръсти ръце.
— Трябва ли да викам Бейли?
Лин изръмжа, но допи останалата вода и връчи празното шише на Луси.
— Сега щастлива ли си?
Пръстите им се докоснаха и Луси се замисли.
— Да… всъщност съм. Тук се чувствам добре — Въпреки че постоянното присъствие на Бен ѝ лазеше по нервите, имаше храна и вода. Хората имаха свободно време и привечер даже играеха на билярд в изтърбушените фоайета на рушащите се хотели. — Може да не е Калифорния, но ако има всичко, което искам… защо да не останем?
Лин се отпусна назад в леглото си и затвори очи срещу ярките лъчи на залязващото слънце и сериозните думи на Луси.
— Може ли да се запозная с този Ландър, преди да обмисля въпроса? Единствените хора, които виждам, са Бейли и Бен, а не ми се струва справедливо да съдя за целия град само по тях двамата.
— И Нора — напомни ѝ Луси, мъчейки се да укроти ентусиазма си. — Нора е страхотна.
— И Нора — призна Лин, като се заигра с крайчеца на одеялото си, съсредоточена върху задачата да го нагъне като ветрило между пръстите си. — Нека се запозная с Ландър — повтори тя, — и да си поговорим за пушката ми. Ще видим какво ще излезе.
— Да, ще видим — съгласи се Луси.
Но това беше първата нощ във Вегас, в която не спа добре.
На следващия ден жегата беше непоносима. Горещият въздух се просмукваше в кожата ѝ и разтваряше порите ѝ, за да изкара през тях всяка с мъка спечелена капка вода, която бе изпила сутринта.
— Сигурна ли си, че искаш да излезеш точно днес? — попита Луси, като надникна назад към тъмнината във фоайето.
— Тук някога захладнява ли? — отвърна реторично Лин.
— Не съм забелязала.
— Време е да направя нещо — каза Лин, въпреки че по челото ѝ беше избила лъскава пот. — Не мога да седя вечно в онази стая, а ти да поемаш всички рискове.
— Не съм сигурна, че изобщо има рискове — напомни ѝ момичето, докато вървяха по главната улица. Когато стигнаха до хотела, където живееха Ландър и Бен и се грижеха за градината, Лин беше останала без дъх и Луси се опита да я заведе до стола, който Бен ѝ беше донесъл и който още стоеше самотен в едно ярко петно от светлина. Лин отказа, въпреки че стегнатите ѝ мускули трепереха при най-леко докосване.
— Добре съм — рече тя. — Сега накъде?
Луси я поведе към градината с надеждата да имат няколко минути, в които Лин да попие живота около себе си и да възвърне духа си. Ландър обаче вече беше там и се разхождаше тихо между растенията въпреки масивните си размери. Той се показа иззад редовете с царевица, а златните коси на мамулите се заплитаха в наболата му брада, докато вървеше към тях.
— Здравей, Лин — поздрави той със същия ведър тон, който бе успокоил и страховете на Луси при първата им среща. — Радвам се да се запознаем и да видя, че изглеждаш доста по-силна, отколкото очаквах.
Погледът му пробяга по тялото ѝ по начин, който според Луси не оценяваше само здравословното ѝ състояние.
— Аха — отвърна Лин, заинтригувана повече от царевицата, отколкото от Ландър. — Къде ми е пушката?
— На сигурно място.