Дръпна още веднъж от цигарата, след което я хвърли на тротоара и излезе да ги посрещне. Протегна ръце.
— Радвам се да те видя.
Двамата се прегърнаха и се разцелуваха по двете бузи. Дребосъкът прегърна Хаким и тримата влязоха.
— Насам.
Джо открехна една врата, зад която започваше стълбище.
Слязоха по скърцащите дървени стъпала в мазето и се озоваха в голямо помещение с нисък таван, под който минаваха голи тръби. На всички стени имаше рафтове, а от лявата страна — стар товарен асансьор, излизащ на уличката зад сградата. Хаким го погледна, защото си спомни как миналата седмица го беше използвал, за да разтовари една много важна доставка. Имаше и други складови помещения и две офисни в задната част на подземието.
— Защо си толкова нервен? — попита Карим дребосъка.
На Хаким въпросът му се стори глупав, защото домакинът им винаги изглеждаше неспокоен по някаква причина.
— Случи се нещо — нервно отговори мъжът, когото наричаха Джо.
— Какво? — изведнъж се обезпокои Карим.
Истинското име на дребосъка бе Абад бин Бааз. Той също беше от Саудитска Арабия и с Карим се познаваха от студентските си години в университета „Крал Фейсал“. После бяха учили заедно и в Ислямския университет в Медина. Хаким го наричаше галено „Порчето“ заради външния му вид. Беше нисък, с голям крив нос и щръкнали уши, които се опитваше да прикрива, като си пускаше дълга коса.
Абад нервно запристъпва от крак на крак и посочи коридора, водещ към складовете и офисите. Погледна Хаким:
— Поставих камера, както предложи.
Хаким почувства погледа на Карим върху себе си, затова се обърна и бързо обясни:
— След като получихме пратката, сложихме катинар и аз го накарах да инсталира малка охранителна камера, за да наглеждаме нещата.
Карим се обърна пак към Абад:
— Продължавай.
— Всеки ден гледам записите. — Дребосъкът неспокойно потърка ръце. — Има един човек, дето ни помага от време на време. Няколко пъти го виждах на записа, но не ми направи впечатление. Снощи обаче по време на молитвата забелязах, че се е измъкнал, затова взех няколко души и слязохме.
— По тези стълби ли? По които сега дойдохме?
— Да, и го заварихме по-натам по коридора.
Карим и Хаким се спогледаха.
— Сигурно ви е чул — отбеляза Карим.
— Така мисля.
— Какво правеше?
— Беше в едно от складовите помещения и местеше някакви сандъци. Докато другите го разпитваха защо не е на молитва, аз влязох в офиса и прегледах записа.
— И? — подкани го Хаким, който се опасяваше, че вече се досеща за отговора.
— Видях, че е правил нещо около вратата. Затова грабнах пистолета и го заплаших. Завързахме го и го претърсихме.
— Намерихте ли нещо?
— Това.
Абад извади нещо, приличащо на миниатюрен зъболекарски инструмент, и три картончета в прозрачно вакуумно пликче.
Сърцето на Хаким се сви.
— Това е шперц, а тези картончета… — затвори очи и понижи глас — … се използват за откриване на химикали…
— Какви химикали? — попита Абад.
— От онези, които се срещат в експлозивите.
Хаким направи една крачка и погледна към стълбището. Вече си представяше как нахлуват въоръжени федерални агенти.
— Разпитахте ли го? — попита шепнешком.
— Нямах време за това.
Хаким погледна Карим, сякаш казваше: „Нали те предупредих.“ Беше му казал, че Абад не е подходящ за задачата. Приятелят му бе отвърнал, че човекът просто е карък. Хаким заяви, че е карък, защото е глупак. Той хвана Карим за ръката и каза:
— Да се махаме оттук.
Карим дръпна ръката си.
— След малко. — Обърна се към Абад: — Каза ли ви нещо?
— Твърди, че си правим прибързани изводи. Само искал да се увери, че в склада всичко е наред.
— Това не ми харесва — измърмори Хаким.
— На мен също — каза Карим. — Но преди да се откажем от тази възможност, искам да съм сигурен. — Погледна Абад: — Провери ли за подслушвателни устройства?
Преди дребосъкът да отговори, Хаким се намеси:
— Няма как да ги открием дори да има. Аз не се нагърбвам с тази задача. Нямаме никаква представа от техниката им.
Карим се замисли за момент.
— Искам да го видя.
— Не — възпротиви се Хаким. — Не можем да допуснем да види лицето ти. Трябва да тръгваме. — Посочи Абад. — Той трябваше да ни предупреди изобщо да не идваме.