— За кого работиш?
След като извадиха парцала от устата му, пленникът измуча:
— Дърводелец съм. Работя за себе си. — Изви главата си назад. — Абад, моля те, кажи му. Ти ме познаваш.
— Той не те познава — изсмя се Карим. — Никой тук не те познава, нали?
— Не е вярно!
— Вярно е. — Карим вдигна ножа. Една капка кръв се стече по сребристото острие. — Още веднъж ще те попитам. Ако ме излъжеш, палецът си отива. И така… за кого работиш?
Очите на негъра се изпълниха със страх.
— Казах ти за кого работя! Работя за себе си. Не разбирам защо ми причиняваш това!
Карим даде знак и Абад отново пъхна парцала в устата на пленника. Този път се наложи и двамата да го държат, докато успеят. Карим седна върху десния му крак и когато го задържа сравнително неподвижно, заби ножа в палеца. Чернокожият започна да се мята, затова острието преряза не само този, а и съседния пръст. Писъците на пленника бяха заглушени от парцала, но той се гърчеше от болка. Карим го изчака да се успокои, след което бързо сряза оставащите сухожилия на палеца. Продължи в този дух още трийсет минути, като отряза още два пръста, докато накрая негърът, хлипащ неконтролируемо, изплю съкращението, което очакваше арабинът.
— ЦРУ!
Карим изпита странно чувство за победа. Бе успял да прекърши пленника, но това потвърждаваше най-лошите им страхове.
— Кой е шефът ти? — попита, като приближи устните си само на няколко сантиметра от ухото на черния.
Бяха отпушили устата му. Пленникът вече нямаше сили да се съпротивлява. Поколеба се, затова Карим заби ножа в остатъка от един пръст на десния му крак. Нещастникът понечи да закрещи, но Абад бързо грабна парцала. Набута го в устата му и изчака да млъкне.
— Кой е шефът ти? — повтори Карим.
— Майк…
— Майк кой? — изкрещя Карим, като го сграбчи за раменете.
— Майк Неш.
Карим го пусна. Името му беше познато. „Ал Кайда“ имаше информатори в саудитското и пакистанското разузнаване. В хода на подготовката Карим бе поискал информация за американските антитерористични операции. Искаше да знае с кого си има работа и как ще реагират на атаките му. Смяташе също да превърне преследвача в преследван.
— Майк Неш — повтори той. — Бивш морски пехотинец, женен, с четири деца, живее в Арлингтън или Александрия, не си спомням точно къде. За същия ли Майк Неш работиш?
Пленникът не отговори.
— За същия Майк Неш, който е подчинен на Мич Рап?
Негърът го погледна объркано и промълви:
— Кой си ти?
— Ах — весело възкликна Карим, — колко е приятно, когато врагът не знае кой си! Но нека да се върнем на онова, за което говорехме.
През следващия час той изтръгна от пленника толкова информация, колкото сметна за разумно. Знаеше, че за такъв агент някъде се води документация, но понеже нямаше как да я провери, нямаше смисъл да се задълбочава. Вместо това се съсредоточи върху нещата, които шпионинът е открил в джамията и за които вече е съобщил на началниците си. Научи, че не им е казал нищо съществено. Всъщност единственото, което бяха научили от него, бе как Абад е разправял наляво и надясно, че се готви нещо голямо. Също, че пратката се пази под ключ в подземието на джамията. Той разпитва чернокожия половин час само по този въпрос. Накрая се убеди, че е имал само подозрения.
Карим излезе от стаята и се замисли дали е извлякъл цялата важна информация. Струваше ли си да се помъчи още малко? Това беше най-важният въпрос. Часът наближаваше един през нощта. Съмняваше се шпионинът да е трябвало да докладва в полунощ, но дори така да беше, Майк Неш вероятно вече спеше. До сутринта едва ли щеше да се случи нещо, затова той се обади на Хаким и му нареди да махне трите задни седалки на микробуса и да се върне в джамията с още двама от хората му.
Имаше двайсет и пет кашона, всеки — по двайсет килограма. Бяха запечатани, с надписи „Хуманитарна помощ“ отстрани. Съдържанието им наистина бе взето от американското правителство, но едва ли можеше да се използва за хуманитарни цели. Кашоните бяха пълни с пластичен експлозив C-4 от американската армия. Пратката беше загубена в Кувейт, след което бе излязла на черния пазар. Карим нареди на Абад да отключи склада и накара хората си да качат кашоните на товарния асансьор. Хаким дойде след двайсет минути. От момента, в който се показа на вратата, стана ясно, че никак не е доволен от промяната в плана.
Слезе в подземието и заяви: