— Ама моят самолетен билет… Мога да тръгна едва утре. Какво ще правя сега? — запелтечи Абад.
Карим приятелски постави ръка на рамото му.
— Не се безпокой. Аз ще се погрижа за теб. Сега се прибери в апартамента си. Вземи само най-необходимото — една чанта — и пак ела.
— Ама… — понечи да каже Абад.
Карим постави ръка на устата му.
— Недей да спориш. Това е заповед. Ще направиш точно каквото ти казвам. Сега върви и побързай.
Силно раздразнен, Хаким се почуди защо приятелят му не застреля този кретен, както правеше с всички други. Вместо това спокойно остави Абад да си тръгне, който се отдалечи, като спираше след няколко крачки и поглеждаше назад, докато стигна вратата. Преди нещастникът да излезе, Карим повтори указанията си още веднъж и отново го подкани да побърза.
— Така — обърна се към Хаким, като приятелски постави ръка на рамото му. — Както виждаш, хората ми са готови. Мъченическите им жилетки са подготвени.
Тази сутрин бойците бяха разделили пластичния експлозив на по-малки плочки, които закрепиха от вътрешната страна на специални жилетки. По-късно щяха да ги облекат и ако всичко върви по плана, да загинат с тях.
— Сигурен ли си, че е разумно да изтеглим плана напред? — попита Хаким.
— Да.
— Опасявам се да не допуснем грешка от бързане. Грешка, която може да провали мисията.
— Не — поклати глава Карим. — Хората ми са готови. Това е правилното решение. Твърде рисковано е да чакаме. Трябва да се възползваме от възможността.
— Ами уличните камери?
— Предполагам, че можеш да се обадиш на твоя човек.
— Сега ли? — попита той, като вече пресмяташе времевата разлика между Холандия и Вашингтон.
— Да.
— Ще се опитам — не много уверено измърмори Хаким.
Това беше уговорено няколко месеца предварително.
— Ще успееш, приятелю. Ти винаги успяваш. Точно затова, въпреки липсата на вяра у теб, допуснах да участваш в тази велика битка.
— Ами ако не успее да блокира системата?
— Ще действаме без него. Готово ли е посланието ми?
Имаше предвид предварително записано обръщение, което щеше да бъде разпространено по Интернет. В него той се представяше като Лъва на „Ал Кайда“. Когато го види, Зауахири сигурно щеше да получи удар.
— Посланието ти е готово. Няма да има проблем да се пусне.
— Чудесно.
— Ако нашият човек не успее да блокира системата… — той се наведе така, че само Карим да го чуе — … ще трябва да се махнем от града още днес следобед.
— Първо да видим какво ще направи — спокойно отговори Карим. — Аллах е с нас. Уверен съм, че пак няма да ме разочароваш. Не съм бил толкова път, за да изпълня мисията само наполовина. Трябва да успеем или да умрем. Ясен ли съм?
— Значи си размислил, така ли? — тихо попита Хаким.
— Оставям се в ръцете на съдбата. Ако Аллах иска да оцелея, ще оцелея.
„Ами аз?“ — идеше му да попита, но ясно осъзнаваше, че приятелят му се е превърнал в истински религиозен фанатик. Хаким бе виждал този поглед в очите на много хора в Афганистан. Мъже, които бяха готови да застанат пред американските куршуми, уверени, че Аллах ще ги предпази. Като гледаше големите, безумни очи на приятеля си, той за първи се запита защо се е замесил в това. Неговата помощ беше чисто организационна. Без него нямаше да успеят да проникнат в страната. Задачата му бе да осигури допълнителното финансиране и да вербува хакерите, които щяха да обезвредят хилядите камери за наблюдение по вашингтонските улици. И последно, трябваше да осигури своето и Каримовото бягство от страната. Сега тези приказки за Аллах и съдбата все повече започваха да му звучат като самоубийствена мисия.
56.
Неш натисна копчето на дистанционното и страничната врата на минивана се отвори сама. Той седна по средата зад двете предни седалки и настани крал Чарли в плюшеното му бебешко столче. След кратка борба с презрамките, закопчалките и катарамите седна зад волана, запали и потегли на задна под аплодисментите на едногодишния специалист по ругатните на задната седалка. Националният антитерористичен център се намираше на по-малко от десет километра. Неш имаше време най-много за един-два телефонни разговора. Помисли дали да се обади на Рап и Ридли, но нямаше смисъл да ги тревожи на този етап. Имаха достатъчно грижи. Оставаше само една възможност, Скот Коулман. Обади му се и му продиктува адреса на Джонсън и на строежа, където работеше сега. Коулман знаеше за операцията, затова нямаше нужда от повече обяснения. Обеща, че до час ще знае какво става.