— По това време още не беше вързан, но да, ударих го.
— Не съм сигурна, че това има значение. Пак е бил в затвора.
— Да, така беше.
Лонсдейл изпита внезапно желание за мъст, но искаше преди това да се увери, че противниците й в комисията са разбрали ясно този момент.
— Признавате ли, че сте го ударили?
— Да.
Тя погледна записките си.
— Признавате ли, че сте го душили?
— Да.
— Беше ли вързан, докато го душахте?
— Да.
Сенаторката замълча за момент, за да придаде повече тежест на казаното.
— От докладите виждам, че сте имали електрошоков пистолет. Използвахте ли го върху затворника?
— Да — без колебание отговори Рап.
Сенаторите си зашушукаха.
— Госпожо председател — намеси се Боб Сафърд, председателят на Комисията по разузнаването, бих искал да ви напомня, че той по всяко време може да се позове на Петата поправка.
Лонсдейл го изгледа заплашително и изрече:
— Може би уважаемият ми колега не е чул, но свидетелят вече заяви, че не желае да използва правата си по Петата поправка.
— Сенатор Лонсдейл е права. Нямам намерение да използвам Петата поправка.
Лонсдейл погледна свидетелската маса и с изненада видя Рап да излиза пред нея.
— Някой от вас запитвал ли се е защо съм поел риска да проведа такава акция? — След като никой не отговори, той продължи: — Преди няколко седмици с мен се свърза информатор, работещ за чужда разузнавателна служба. Той ме уведоми, че са били заловени две терористични групи, канещи се да проникнат в Съединените щати. Едната е искала да влезе през Лос Анджелис, а другата — през Ню Йорк.
— Защо чуваме за това едва сега? — попита Сафърд.
— Отговорът е сложен, но накратко, съюзниците вече не ни се доверяват в една конкретна област.
— И коя е тази конкретна област? — попита Лонсдейл.
— Методи за интензивен разпит.
— Имате предвид мъчения?
— Наричайте го, както искате, госпожо, но моля ви, не се самозалъгвайте, че тези методи не действат.
— Господин Рап, аз…
— Моля, оставете ме да довърша, госпожо. Много е важно. Въпросната разузнавателна служба има основания да подозира, че има и трета терористична група и тя може би вече е на територията на Съединените щати.
Рап бавно огледа насядалите зад голямата маса. Никой от сенаторите не проявяваше желание да коментира.
Лонсдейл въздъхна дълбоко и заяви:
— Според мен сте си измислили тази трета терористична група само за да се оправдаете.
— Очаквах да кажете това, госпожо, затова ще ви направя едно предложение. Готов съм на открито заседание да повторя това, което казах пред вас. Ако може, още този следобед. Ако искате да ме разследвате и съдите, че съм ударил Абу Хагани — човек, който е виновен за смъртта на над сто американски войници… човек, чийто специалитет са бомбените атаки над училища, пълни с деца… човек, чийто основен принос за световния тероризъм е, че пръв започна да вербува умствено изостанали хора за атентатори-самоубийци… Ако решите да направите това публично, чудесно. Аз съм готов да защитавам позицията си пред американския народ.
— И каква по-точно е позицията ви, господин Рап? — насмешливо попита тя. — Да не би да предложите Съединените американски щати да приемат като официална политика изтезаването на военнопленници?
Разговорът бе стигнал до повратната точка, която Мич очакваше. Около една трета от сенаторите в комисията се подсмихнаха подигравателно на саркастичната забележка на председателката им. Той се опита да преодолее омразата си към тях и да я удави в съжаление, както го беше посъветвала Кенеди.
— Моята позиция, госпожо председател и уважаеми сенатори, е, че това правителство трябва неофициално да си запази правото да използва екстремални мерки в случаите, когато сме заплашени от терористични атаки.
— Екстремални мерки — повтори Лонсдейл, като го погледна неодобрително. — Несъмнено това е евфемизъм за мъчения.
— Госпожо, преди десет години прекарах една седмица в сирийски затвор — заяви Рап без злоба или превъзходство. — От личен опит мога да ви кажа, че има огромна разлика между мъчения и екстремални мерки. — Погледна най-либералните членове на комисията, както го беше посъветвала Кенеди, и продължи: — Дами и господа, уважавам позицията ви по този въпрос. Никой от хората, с които работя, не обича изтезанията. Никой от нас не изпитва удоволствие да причинява болка на затворници и ние не го правим, защото ни е скучно или за да задоволяваме садистичните си наклонности. Правим го в изключително малък брой случаи с единствената цел да спасим живота на наши съотечественици.