— Господин Рап, какво ще стане, ако човекът е невинен? — попита председателят на Комисията по международни отношения.
— Знам само за един такъв случай и аз не съм бил замесен в него. Въпросният човек не е бил изтезаван по начина, по който повечето хора си представят тези разпити, но признавам, че е бил подложен на сериозен стрес, предназначен за сломяване на волята. Това не е приятно изживяване, но затворникът е бил освободен без физически травми.
— А какво ще кажете за психическите травми? — попита Лонсдейл.
Мич кимна:
— Уместен въпрос. Не се съмнявам, че въпросното лице е преживяло психическа травма. Ние правим всичко възможно, за да компенсираме този човек, и сме му осигурили медицинска помощ. Отново ще кажа, че не се гордея с това и не съм участвал в случая, но признавам, че е станала грешка. Една грешка на стотици разпити.
— Не ни успокоявате много, господин Рап.
— Това е мръсен занаят, госпожо сенатор. Тези религиозни фанатици искат да ни причинят голямо зло и моята работа е да ги спра. Затова предприех тази рискована операция. Заловихме двама души, висши членове на талибанското командване и тясно свързани с „Ал Кайда“. Мъже, на чиято съвест тежи смъртта на хиляди невинни, а аз нямам право да говоря с тях. Един от тях, Мохамад ал-Хак, призна за съществуването на трета терористична група, без дори да го пипнем с пръст.
— Да, защото сте го заплашили да го предадете на касапина от Мазар-и-Шариф… генерал, как му беше името?
— Точно така. Само по този начин можем да накараме тези хора да говорят. Мохамад ал-Хак не е американски гражданин. Той е терорист.
Лонсдейл заяви с изненадващо спокоен тон:
— Господин Рап, напомням ви, че тази комисия, а също и неколцина федерални съдии вече са обмислили въпроса. Нашата страна е ратифицирала Женевската конвенция. Задължени сме да осигурим на пленниците закрила, която им дава законът.
— Ами терористите, които умишлено нападат цивилни обекти? Кой ги контролира и следи да спазват Женевската конвенция? — Рап погледна към дясната страна на масата и добави: — Всички знаем отговора. Те не са подписвали Женевската конвенция и никога няма да я подпишат. Нещо повече, те нарушават всички правила, записани в този документ. В същото време ние с безкрайната си мъдрост решаваме да им осигурим всички права, върху които те плюят.
— Господин Рап — уморено измърмори Лонсдейл, — ние сме правова държава.
— Да, така е. Открита демокрация. Власт за народа от народа. — Той направи крачка към масата и понижи глас, почти умолително: — Дами и господа, не искам да правя това, но не ми оставяте друг избор. Занимавам се с тази работа от близо двайсет години и напрежението между ЦРУ и Капитолия никога не е било толкова голямо. Забравяме кой е истинският враг. И това не сме ние. — Рап посочи няколко от сенаторите. — Министър Ингланд също го каза. Ние сме един екип. Спомням си как след единайсети септември, когато раната беше все още отворена, мнозина от вас дойдоха да ме питат дали правим достатъчно, за да накараме терористите да говорят. След скандала „Абу Гариб“ отново настръхнахме едни срещу други. — Той замълча за момент, след което се обърна директно към Лонсдейл: — Госпожо председател, аз съм убеден, че в близко бъдеще ни очаква нова атака. Знам със сигурност, че поне един от двамата мъже, които разпитвах миналата седмица, има информация, която може да ни помогне за осуетяване на това нападение. — Погледна от единия до другия край на масата. — Моля ви, помислете за последствията. Помислете как ще реагира американският народ, когато разбере, че тази комисия и членовете й са по-загрижени за съмнителните права на двама фанатизирани, жестоки терористи, отколкото за закрилата на собствените си граждани, които всички вие сте се клели да защитавате.
— Ако някой нападне страната — изтъкна Лонсдейл, — тогава вие и ЦРУ ще бъдете виновни. Не тази комисия.
Рап едва сдържа гнева си. Пренебрегна омразата си към тези хора и порочните им принципи, като се надяваше, че ще намери път към компромис. Той им даваше възможност да се спасят, но Лонсдейл не изглеждаше способна да слезе от пиедестала си и да вземе необходимите мерки за защита на страната. Изгаряше от желание да каже всичко, което мислеше, на тази себична сенаторка, но думите на Кенеди го караха да се сдържа. Тя му беше напомнила, че ще се нуждаят от тези хора, особено след като бомбите избухнат. Президентът ги беше уверил, че никой няма да обвини ЦРУ, дори атаката да се състои. Беше им гарантирал, че ще хвърли вината върху групата от сенатори елитисти и заслепени от власт конгресмени, които от години критикуваха и спъваха работата на Управлението.