Всички погледи се насочиха към Уосън. Той плахо погледна масивната врата, през която току-що бе влязла началничката му. Знаеше, че го очаква. Ако някой друг посмееше да влезе през тази врата, можеше да се прости с главата си. Ралф Уосън даде знак всички да продължават работа, после много внимателно отвори вратата, промъкна се в стаята и затвори след себе си. Лонсдейл седеше на големия диван с вдигнати крака и цигара в уста. Уосън забеляза, че не е включила аспиратора, което беше друг лош знак.
Той отиде в другия край на стаята, пусна вентилацията и се присъедини към началничката си в къта за сядане. Настани се на едно от ултрамодерните кресла с голяма хромирана основа и попита:
— Какво, по дяволите, стана?
Лонсдейл изви главата си назад и като избълва голям облак дим, отговори:
— Това беше може би най-лошият ден в живота ми.
Уосън се замисли за покойния й съпруг.
— По-лош от деня, в който почина Джон?
— Не. Не… не по-лош от него. Това беше най-срамният провал в политическата ми кариера.
— Какво стана?
— Всички ме предадоха. Подмокриха се от страх.
— Защо? Какво каза Рап?
Тя наведе глава и за пръв път погледна Уосън.
— Направи горе-долу това, което ти ме предупреди да очаквам от него. Не абсолютно същото, но в този дух. Всички напълниха гащите от страх. Убеди ги, че сме заплашени от терористичен атентат и ако не го пуснат да нарушава закона, ще обвини нас, когато ни ударят.
— Какво ще правим сега? Телефонът не спира да звъни. Ще допуснеш ли пресата на сесията в два часа?
Лонсдейл дръпна от цигарата, бавно издиша дима, след което избухна в истеричен смях.
— Какво е толкова смешно?
— Този следобед няма да има никаква сесия. Поне не в моята комисия.
Той остана потресен:
— Как е възможно?
— Това копеленце накара страхопъзльовците, с които работя, да затреперят. Поиска открито изслушване днес следобед. Готов е да признае пред камерите, че е удрял, душил и пускал ток на проклетия терорист, и ще каже, че го е направил, за да ни защити от въображаема терористична група, която се кани да ни удари всеки момент. После предложи друга възможност — да прехвърлим проблема в Комисията по разузнаването, където нещата могат да се разгледат тайно.
— И какво?
— Собствената ми проклета партия ме предаде. След трийсетминутни спорове гласуваха да прехвърлят топката на Комисията по разузнаването.
— Как бяха разпределени гласовете?
Тя махна пренебрежително:
— С огромно мнозинство. Резултатът беше седем на едно още преди да стигнат до мен, и то от моята страна на залата.
Уосън присви очи:
— Има ли нещо друго?
Сенаторката отново изви главата си назад и изръмжа:
— Тед Драби ми прошепна по едно време, че ако не се успокоя и не започна да действам разумно, ще се погрижи да ми отнемат председателството.
— Боже мой! — възкликна той.
Тед Дарби бе може би най-влиятелният човек в Сената и никога не отправяше напразни закани.
— Какво ще правиш сега?
— Не знам. Може би ще се опитам да го разоблича в Комисията по разузнаването, но не очаквам голяма подкрепа.
Уосън погледна часовника си. Тъкмо минаваше дванайсет. Лонсдейл вече закъсняваше за една обедна среща.
— Съжалявам, че трябва да ти напомня, но имаш среща с Джо Барейро.
Тя притисна челото си със свободната си ръка и каза:
— Не мога. Абсурд. Няма да се справя. Сигурно ще изтърся нещо, което ще ме изпрати на електрическия стол в Комисията по етика. По дяволите… дори може би в съда. — Замълча за момент, после се разсмя: — Представи си майтапа! В крайна сметка мен да осъдят!
— Няма да те осъдят. Искаш ли аз да отида вместо теб?
— Не. Просто отмени срещата.
— Лоша идея.
— Защо?
— Барейро не обича да му връзват тенекии. Сигурно ще напише някоя гадост за нас, а сега последното, което ти трябва, са лоши отзиви в пресата.
— Прав си.
— Какво да му кажа?
— Кажи му, че партията ми ме изостави. Че вече никой не следи държавните чиновници да спазват законите.
— Не е ли по-добре да му кажа, че Рап е съобщил секретни данни и в името на националната сигурност си решила да го изпратиш в Комисията по разузнаването, откъдето има по-малка опасност да изтече информация.
— Да си припиша заслугата ли? — възмутено възкликна тя.