Най-отдясно в строя стояха двама мъже с пълно оборудване на полицейския отряд за бързо реагиране. Зад тях бе спрян голям черен шевролет събърбан, също с фалшиви държавни номера. Беше с тъмни стъкла и сигнална лампа върху предния капак. Карим страшно се гордееше с добре дисциплинираните, обучени като машини мъже пред него. Приближи се до Фазул — един от мароканците, който носеше униформа на куриер от „Федерал Експрес“.
Карим протегна ръката си с обърната нагоре длан и каза:
— Личното ти оръжие.
Фазул направи точно каквото го бяха учили. С една ръка извади пистолета от джоба и го подаде за проверка с насочено надолу дуло.
Карим взе оръжието и като го завъртя в ръце, с възхищение разгледа идеално смазания затвор. След няколко секунди върна оръжието на младежа и продължи проверката. Направи същото с всеки от хората си, после се върна пред строя, където стоеше Хаким. Усмихна му се, обърна се и заговори на бойците:
— Ще нанесем съкрушителен удар. Вие се обучавахте усилено месеци наред и сега сме към края на едно велико и славно пътуване. — Плъзна поглед по лицата на войниците си и на устните му бавно се изписа лукава усмивка. — Но преди да тръгнем към рая, ще се позабавляваме.
Бойците се засмяха и уверено закимаха.
— Някой има ли въпроси? — попита Карим, като се надяваше никой да няма.
Бяха преговорили всяка част от плана с толкова подробности, че нямаше място за колебание или съмнение. Задачите бяха репетирани с точност до минута. Картите бяха научени наизуст. Маршрутите бяха програмирани с джипиес, тъй че да няма загубили се и да достигнат целите си за броени минути, дори секунди.
Фарид направи крачка напред и застана изпънат като струна, насочил поглед право напред.
— Командире — заговори, — искам от името на всички да кажа, че за нас беше чест да служим под твоето водачество.
Карим погледна безупречния Фарид, сънародника си от Саудитска Арабия. Той единствен от групичката имаше някакви заложби да стане велик човек. Жалко, че трябваше да умре с останалите.
— За мен беше привилегия да ви водя — заяви. — Аллах е благосклонен към всички вас. За този ден ще се разказва векове напред. Народът ще боготвори храбростта ни, ще се възхищава от уменията ни и ще празнува победата ни. Часът настъпи. Твърде дълго се отбранявахме. Днес е денят, когато ще забием нож в сърцето на врага в името на исляма.
Карим погледна часовника и пак се обърна към Фарид. Кимна.
— Време е. — Погледна Хаким и нареди: — Отвори вратата.
След десет секунди синият седан бавно мина покрай един линкълн таун кар и излезе под лъчите на слънцето. Карим погледна часа. Тръгваха точно по плана. Сега най-важното бе да действат в синхрон. Искаше всички да пристигнат около дванайсет и трийсет. Ако изпратеше всички коли едновременно, онези, чиито цели бяха най-близо, щяха да пристигнат по-рано и да се наложи да чакат, а това само увеличаваше риска от непредвидени проблеми.
Две минути по-късно нареди на първия от микробусите на „Федерал Експрес“ да тръгне. После Карим нареди на останалите да се качат по колите. Самият той се настани на дясната седалка на линкълна, а Хаким седна зад волана.
— Твоят човек потвърди ли? — скептично попита Карим.
— Да. Каза, че няма проблем. — Приятелят му посочи часовника на таблото. — Точно в дванайсет и двайсет и три източно стандартно време цялата система за следене на уличното движение ще се срине.
— Каза ли му да изкара от строя само камерите. Ако и светофарите откажат, никога няма да се измъкнем от града.
— Той ме увери — отговори Хаким, на когото вече му беше писнало да повтаря едно и също. — Затова съм предвидил и събърбана, за всеки случай.
— Наред ли е всичко с Ахмед? — неспокойно попита Карим.
Хаким въздъхна. Рано сутринта, точно преди изгрев, бе оставил снайпериста близо до втората им цел, за да наблюдава и да дава информация.
— Да, всичко е наред. Говорих с него преди по-малко от трийсет минути.
— Добре. — Карим погледна часовника си и посочи към отворената врата: — Да тръгваме.
Хаким потегли. Другите три коли тръгнаха след линкълна по извитите алеи в запустялата индустриална зона. След като минаха през река Анакостия, три от автомобилите завиха по Кентъки Авеню, а единият микробус продължи по Пенсилвания Авеню. Карим следеше ориентирите. Беше ги изучавал на снимки, но за първи път ги виждаше на живо. Когато стигнаха Стантън Парк, сърцето му затуптя тревожно.