От слушалката му се чу гласът на Фарид:
— Тук е Бил. Готов съм. Приемате ли?
Карим бръкна под сакото си и включи радиостанцията на режим „Предаване“:
— Чувам те, Бил. Късмет.
Линкълнът зави по улица С. Третият микробус го следваше, но събърбанът продължи на север по Масачузетс Авеню. Капитолия се издигаше величествено на няколко пресечки напред. После изведнъж изчезна, когато улицата се спусна и огромната сграда на Сената се появи пред тях. На Първо Авеню Карим почувства, че сърцето му всеки момент ще изскочи от гърдите му. Хаким си заподсвирква някаква мелодия, която не му беше позната. Как беше възможно да е толкова спокоен в такъв момент? Завиха надясно и продължиха на север; целта им беше само на една пресечка напред. Карим погледна надясно и се усмихна при вида на синия автомобил, който Фарид бе оставил на паркинга само няколко минути по-рано.
На Първо Авеню и улица Д Хаким зави по малка пряка вдясно и спря, оставяйки място само колкото микробусът да напъха предницата си зад тях. Карим погледна часовника, който тъкмо се беше сменил от 12:27 на 12:28. Погледна своя на ръката, за да се увери, че се разминават само с няколко секунди.
— Обажда се Джо. Готов съм.
Карим въздъхна и отговори:
— Чувам те, Джо. Късмет.
Хаким забарабани с пръсти по кормилото и отбеляза:
— Двама са готови… един остава.
Само няколко секунди по-късно се чу:
— Тук — Томас. Готов съм.
— Чувам те, Томас. Късмет.
Карим избърса потните си длани в панталона и си пое дълбоко въздух. Не беше свикнал да се чувства толкова изнервен и го отдаваше на напрегнатата ситуация.
— Готов ли си? — попита Хаким.
— Да.
Линкълнът отново тръгна. Микробусът го следваше плътно. След малко спряха пред заведение със зелен навес. На него с бели букви бе изписано: „Монокъл“. Почти веднага зад линкълна микробусът зави вдясно и спря на паркинга до сградата. Карим не виждаше паркинга, но знаеше какво става там. Слезе от колата и отвори задната врата. Точно когато посягаше към куфарчето, получи потвърждение от шофьора на микробуса, че е на позиция. Карим взе куфарчето и без да продума на Хаким, затвори вратата.
Влезе в ресторанта и бързо огледа препълнения салон. Оберкелнерът го посрещна. Карим се усмихна насила и влезе в помещението на бара, който преминаваше отляво по цялата дължина на сградата. При тази навалица в заведението не би могъл да бъде по-доволен. Към края на бара тълпата оредя. Там той остави куфарчето на земята и продължи към тоалетната. В тесния коридор се размина с един келнер, като долепи гръб до стената, после продължи към задната врата. Закри очите си с длан, сякаш се пазеше слънцето да не го заслепи.
Постепенно ускори ход, вървеше право на юг. Мина между две паркирани коли и зави на изток. „Само още петдесет крачки“ — помисли си. Потеше се. Бръкна в джоба си и напипа дистанционния детонатор. Изключи предпазителя. След няколко секунди чу леко пиукане от часовника си. Беше 12:30. Идеше му да побегне, но преодоля нарастващата паника.
— Само още няколко крачки — изрече на глас.
Когато стигна до следващата сграда, пред която сравнително малкият ресторант, от който току-що бе излязъл, приличаше на играчка, благодари на Аллах и натисна копчето на детонатора.
64.
Рап излезе на Коститюшън Авеню със скорост около сто и десет километра в час. Караше по самата осева линия, принуждавайки идващите насреща коли рязко да се отклоняват встрани, за да му направят път. Единственото, с което можеше да ги предупреди, бе с примигване на фаровете и силно натискане на клаксона. Ридли уплашено се държеше за вратата. На „Тенеси“ ги хвана червен светофар. Рап намали на около четирийсет и пет, огледа се в двете посоки и даде газ. От скоростта Ридли се залепи за седалката. След няколко минути черният чарджър прелетя през кръстовището на Петнайсета улица със сто и двайсет.
— Защо не намалиш малко — нервно предложи Ридли. — Да не привличаме вниманието на полицията.
— Изобщо не ми дреме — отговори Мич, като настъпи спирачката и рязко завъртя волана надясно.
Гумите изсвириха. Излязоха от завоя и продължиха с пълна газ на юг по Шестнайсета улица.
— Мич, мисля, че трябва да се успокоиш — плахо настоя колегата му, като стискаше с една ръка дръжката на вратата, а с другата се подпираше на таблото.