— Увеличи звука на този.
— В момента виждате останките на един от най-известните ресторанти във Вашингтон… — говореше мъжки глас — „Монокъл“. Сградата е срината до основи.
Карим се приближи към екрана, докато репортерът разговаряше с водещия на канала в Ню Йорк. От постройката беше останала само част от стена в единия ъгъл.
— Напълно унищожен — изкиска се терористът. — Гледай! — Посочи екрана. — Нищо не е останало. Няма начин някой да е оцелял.
Хаким погледна колите на спасителните екипи. Мъже с брадви и лопати се катереха по развалините, две кучета душеха наоколо.
— И аз така мисля — отбеляза.
На екрана се появиха кадри от друга камера, на стотици хора, скупчени в южния край на паркинга. Репортерът бе насочил микрофона към някакво момиче, което плачеше. Изглеждаше на не повече от двайсет години.
— Гледай къде са застанали! — ентусиазирано възкликна Карим. Погледна часовника си. — Идеално. Този път ще гледаме представлението от първия ред.
Хаким не беше сигурен, че иска да гледа от първия ред.
— Ох! — Приятелят му плесна с ръце. — За малко да забравя. Трябва да проверя Ахмед.
Взе мобилния си телефон и натисна седмица. Апаратът автоматично набра номера на Ахмед. След три позвънявания мароканецът вдигна.
— Как е? — попита Карим.
— Добре — тихо отговори боецът. — Тук е голяма суматоха. Предполагам, че всичко е минало успешно.
— Да… идеално.
Карим си представи мароканеца, заровен под купчина листа и борови иглички в парка.
— Поздравления. Както очакваше, тук гъмжи от хора, като в кошер.
— Прекрасно. Ще се придържаме към първоначалния график. Ако има промяна, ще ти се обадя.
— Ще се видим скоро.
67.
Рап влезе в асансьора с компанията си от престъпни типове. Освен Ридли и четиримата араби, които беше арестувал, водеше и двама полицаи. Служителите на реда бяха приблизително с ръста и телосложението на мъжагата, когото Рап бе зашеметил. След като сложи белезници на четиримата мъже, Мич напъха двама на задната седалка на полицейската кола, а Абад и един от другите взе със себе си.
Ридли избърза напред и въведе кода си на електронната ключалка на оперативния център. Рап влезе с Абад, полицаите вървяха зад него, водейки едрия мъжага от двете страни. Явно бе създавал проблеми по време на пътуването. След като се беше опитал да счупи страничното стъкло с крак, полицаят, седящ на дясната седалка, го бе неутрализирал със сълзотворен спрей. Със стегнати с белезници зад гърба ръце го бяха оставили да се гърчи безпомощно, неспособен да облекчи болката в очите си. Ако зависеше от него, Рап би нахлузил брезентови торби на главите им, но в момента не разполагаше с такива.
Неш и други двама агенти посрещнаха групичката. Големият екран зад него стана син.
— Къде ще ги заведем?
— Горе — отговори Рап, като погледна балкона. Нямаха четири отделни зали, затова той взе друго решение. — Тези тримата — нареди, като посочи едрия мъжага и двамата други — ги сложи в една стая по очи на пода. Ако се опитат дори само да се погледнат, хората ти могат да ги започнат с ритници.
Неш нервно погледна двамата полицаи. За негова изненада те закимаха одобрително.
Единият дори предложи да помогне и Рап отговори:
— Чудесно. Върви с тези двама агенти. — Когато мъжете се отдалечиха, погледна Ридли: — Качвай тоя малоумник горе и започвайте. Ще дойда след малко.
— С удоволствие. Хайде, малоумник!
Хвана грубо Абад за рамото и той изохка.
— Рамото ми! — запищя. — Извадено е!
— Не е извадено — изрече Рап. — Ако беше, щеше да припаднеш от болка. Само е изкълчено, ако горе не ми разкажеш всичко, което искам да знам, ще откача цялата ти шибана ръка и ще ти я завра в задника.
— Тръгвай — заповяда Ридли и дръпна арестанта за яката.
Неш огледа залата; повечето хора в нея гледаха Рап. Каза му:
— Трябва да поговорим за някои неща.
— Казвай бързо.
Майк постави ръце на кръста си и се канеше да заговори, но Арт Харис се приближи.