— Какво има?
— Сигурен ли си, че искаш да го направиш? — попита Хаким след кратко колебание.
— Какво да направя?
— Да ги изпратиш на смърт.
— Разбира се, че съм сигурен — отговори той.
— Не ти ли стигнаха успехите за един ден?
Карим се разсмя:
— Успехите никога не стигат. Колкото и силен удар да нанесеш на врага, пак е малко.
— Другата бомба трябва да избухне след няколко минути. Вече достатъчно постигна. — Хаким сниши глас. — Защо не ги оставиш да поживеят и да се бият друг ден?
Карим се вгледа в очите на приятеля си.
— Ти не разбираш…
— О, разбирам! — разпалено заговори той. — Най-важното си ти и славата. Искаш да се прочуеш.
— Нима? — Карим махна към хората си. — Добре, иди и ги попитай. Попитай ги дали искат да си тръгнат с теб сега.
Хаким отново огледа лицата на младежите. Съмняваше се, че някой ще пожелае да изостави другите.
— Съмняваш ли се? — Карим се обърна към хората си: — Хаким мисли, че някой от вас би предпочел да не загива днес. — Сред тях се чу мърморене. — Според мен неговата вяра не е толкова силна, колкото нашата. Има ли сред вас някой, който предпочита да пропусне мисията и да напусне страната с Хаким?
Всички извикаха в един глас:
— Не, командире!
— Някой от вас иска ли и аз да дойда с вас?
— Не, командире! — проехтя дружният им отговор дори по-силно от първия.
Карим погледна приятеля си и сви рамене, сякаш искаше да каже: „Ето, видя ли?“ Отново се обърна към бойците:
— Всички знаете колко надежди възлагам на следващата част от операцията. Всеки може да убива беззащитни граждани. Мнозина по-неподготвени от нас са го правили, макар и може би не с тази прецизност. Втората част от плана обаче е друго нещо. Така ще ударим в сърцето на врага. Ще превърнем преследвачите в преследвани. Готови ли сте?
— Тъй вярно! — ентусиазирано изреваха те.
— Хубаво. За мен беше огромна чест да бъда ваш командир. Ще се погрижа целият ислямски свят да научи имената ви и да ви благодари всеки път, когато ги споменава.
Той огледа бойците си, като се стараеше да не мисли за смъртта на тези момчета. Предпочиташе да си представя как ще отидат в рая. Погледна часовника си и добави:
— Време е. Да тръгваме.
Шестимата тромаво отидоха при черния шевролет събърбан и се качиха.
Карим се приближи до черния линкълн и попита Хаким:
— Готов ли си?
— Да.
— Да се махаме тогава. — Карим се огледа за последен път и добави: — Добре се постарахме да заличим следите си. Американците може никога да не разберат, че сме идвали тук.
Хаким погледна приятеля си и с леко съжаление отбеляза:
— След днешния ден американците ще ни преследват до края на света.
— Нека опитат. Уреди ли заминаването?
Хаким кимна:
— За всичко съм се погрижил.
70.
Рап ги видя от средата на спираловидното стълбище. Трудно беше да не ги забележи. Трябва да бяха петнайсетина и половината носеха дипломатически куфарчета. Приличаха на банда адвокати, изпратени да губят цял следобед времето на хората от конкурентна кантора. Арт Харис разговаряше с двама души отпред. От жестикулирането му личеше, че се опитва да спечели още малко време на Рап.
Рап въздъхна тежко и нави още малко ръкавите си. Нямаше конкретна стратегия, но едно беше сигурно — ако искаха, тези хора можеха просто да го прекрачат и да си тръгнат с четиримата му арестанти. Имаше само няколко възможни хода, но и с тях едва ли щеше да впечатли тези дебелокожи. Единствената му надежда беше и те като него да са вбесени от това, че някой е взривил три бомби в центъра на Вашингтон, ранявайки и убивайки стотици.
Харис се обърна, видя го и отбеляза:
— За вълка говорехме. Ето го. — Махна към двамата си събеседници и добави: — Мич, това са прокурори Ейб Сиреси от Отдела за национална сигурност и Малкълм Смит от Криминалния отдел.
Рап им подаде ръка. Сиреси беше малко по-нисък от него и червенокос. Беше набит като играч на американски футбол. Смит бе с неговия ръст, но хилав. Приличаше на един от онези мъже, които всяка сутрин стават в пет часа да тичат по седем-осем километра.