— Кажи го! — сопна се приятелят му.
— Не искам.
— Кажи го. Заповядвам ти!
Хаким погледна приятеля си от детинство в огледалото.
— Винаги сме били равни. Виждам, че вече не е така.
— Равни сме, но не в разгара на военна операция. Тогава може да има само един командир.
— В колата сме двама. Двама приятели, които са израснали заедно. Един от нас явно е забравил това.
— А пък един от нас — заяви Карим — е станал мекушав от прекалено много пътуване.
— Мекушав? По-добре да ме нарекат мекушав, отколкото безотговорно да жертвам живота на други хора.
Карим стисна зъби.
— Грижа ме е за тези мъже повече, отколкото можеш да си представиш.
— Защо тогава ги пращаш на смърт?
— Какъв си глупак! — Карим се хвана за облегалката и се наведе напред. — Ние нямаме скъпи бойни самолети и ракети с лазерно насочване. Това е нашият начин да воюваме. Това е начинът да ги победим. Шестима храбри мъже ще дадат живота си днес, но ти си прекалено заслепен от собствените си емоции, вместо да им се възхищаваш.
— Ти пък си прекалено заслепен от манията си за величие. Ако идеята толкова ти харесва, защо не отиде с тях?
Карим се тръсна на седалката. Изруга тихо приятеля си, а после себе си, че е имал глупостта да повдигне темата. Когато минаваха над магистралата за летището, видя гората отляво и няколко покрива отдясно.
— Да не пропуснеш завоя! — извика.
— Знам пътя — измърмори Хаким.
Карим се изкушаваше най-накрая да го постави на мястото му, но нямаха време. До целта имаше по-малко от минута. Той грабна радиостанцията и натисна копчето за предаване.
— Томас, ще сме при теб след по-малко от шейсет секунди. Прието?
— Прието.
Карим погледна назад и видя микробуса да завива на няколко метра след тях. Бяха само на петдесетина метра от големия криволичещ обслужващ път, водещ към върха на хълма. Той отправи мълчалива молитва към Аллах и се благодари на предвидливостта си, че е оставил Ахмед в гората да наблюдава мишената. За секунда само си представи колко изнервящо би било да кара по този път, без да знае какво го чака на пропускателния пункт.
Хаким зави и даде газ. Микробусът ги следваше.
— Бойци — заговори Карим по радиостанцията, — помнете на какво съм ви учил. Движете се заедно, не използвайте асансьора и отидете направо при основната цел.
Пътят зави надясно и целта се показа пред тях. Шестетажната постройка не се отличаваше с нищо от всяка друга административна сграда в околността. Дори кабинката на охраната отпред изглеждаше като на обикновен паркинг. Хаким направи ляв завой и спря пред нея. Смъкна стъклото на прозореца си и посочи към задната седалка. Карим започна да смъква своето стъкло и когато пазачът се приближи, го погледна през черните си очила, усмихна се и го застреля в лицето. Още преди трупът да падне на земята, един от хората на Карим слезе от микробуса. Приближи се до кабинката на охраната и постави кубче пластичен експлозив под вратата. Двамата дежурни от другата страна на дебелото бронирано стъкло още не можеха да осъзнаят какво е станало.
Хаким даде газ. Спря веднага вляво, на едно празно място, и в този момент отекна взрив. След няколко секунди се чуха четири изстрела и микробусът мина с висока скорост покрай тях с четирима мъже, застанали на страничните стъпенки и хванали се за горния багажник.
— Томас, ти също можеш да стреляш. — Карим се усмихна, горд от себе си, и като взе решение в последния момент, нареди на приятеля си в колата: — Последвай ги.
Той се обърна и го погледна смаян:
— Ама това не беше в плана.
— Знам, но искам да ги видя как влизат в сградата.
— Не е разумно.
— Всичко е наред. Както виждаш, хванахме ги абсолютно неподготвени. Това е поредното доказателство за самонадеяността им.
— Ще направя обратен завой и ще се махаме оттук. Нали няма да решиш да влезеш с тях?
— Не. — Карим потупа приятеля си по рамото. — Тръгвай! Искам да се насладя на този велик момент. Искам да видя как влизат в сградата.
Хаким вдигна крака си от спирачката и натисна газта. Стигнаха до ъгъла на постройката и рязко завиха наляво. От тази страна две крила на сградата се събираха под формата на буквата V. Микробусът бе минал през тротоара, бе съборил един пилон за знаме и беше спрял на около двайсет метра от главния вход. Мъж и жена излязоха от сградата и се отдръпнаха да направят път. Първият боец от колоната не им обърна внимание, но вторият завъртя карабината си, стреля два пъти и улучи двамата служители в главите.