— Казах му, че това си е ваша работа.
Неш прегърна жена си и я целуна. Като познаваше упорството й, можеше да си представи какво й е струвало това решение.
— Благодаря, скъпа.
Отново я прегърна. Тя изви главата си назад и доближи устните си до неговите.
— Ти беше прав. Прекалено много се бях вживяла в тази история.
— Е, и с мен не се излиза лесно наглава. — Неш се отдръпна и погледна мръсната си риза. — Не ти е лесно с мен, миличка.
— Не, не ми е лесно.
— Съжалявам — промърмори той.
— Няма за какво. — Маги го бутна към стълбите. — Качи се и се изкъпи. Идвам след минутка.
Неш тръгна да се качва.
— Майкъл — тихо каза тя. — Знам, че не можеш да говориш за това, но съжалявам за случилото се днес. Сигурно са загинали и твои приятели.
Неш замислено се загледа над главата на жена си към полуугасналата жар в камината. Точно сега нямаше сили да й каже, че Джесика е загинала. Не искаше да си представя лицата на онези, които вече не бяха между живите, затова само каза:
— Днес беше лош ден за всички.
Тя го погали по ръката.
— Съжалявам, скъпи.
Неш погледна красивото й, съвършено лице и се усмихна окуражително:
— Всичко е наред.
Качи се и понечи да влезе в стаите на децата, но реши първо да се изкъпе. Нямаше да им подейства добре, ако видят баща си посред нощ с окървавена риза. Неш се съблече и влезе под душа. Докато горещата вода се стичаше по раменете му, си пое дълбоко въздух. Напрежението започна да намалява и тогава пред очите му започнаха да изплуват лица. Първо Крис Джонсън. Представи си как са минали последните му часове и потрепери при мисълта, че той е станал причина за това. После си представи хората от антитерористичния център. Джесика, с дупка от куршум в главата. Замисли се за малките й синове, на девет и на шест. Никога вече нямаше да видят майка си.
Буца заседна в гърлото му. Опита се да се сдържи, но чувствата бяха по-силни от него. От очите му потекоха сълзи. Той бавно се отпусна на пода под душа. Пое си въздух и захлипа неудържимо. Не, нищо не беше наред.
76.
Лонсдейл стоеше на терасата на кабинета си в Капитолия. На север виждаше светлината на сигналните лампи от полицейските коли и линейките, идващи от другата страна на сградата „Дирксън“. Спасителните действия бяха приключили само преди няколко часа, около трийсет часа след атаките. В мазето бяха открили един оцелял — служител на ресторанта. Всички други бяха мъртви. Седем сенатори и още девет висши членове на политически екипи, включително началникът на нейния — Ралф Уосън. Седемдесет и трима бяха загиналите само в „Монокъл“. Равносметката от деня бе 185 мъртви и 211 ранени.
Лонсдейл дръпна от цигарата и се замисли колко бързо животът й се преобърна. Преди по-малко от трийсет и шест часа тя бе седяла в другия кабинет, твърде разстроена, за да отиде на среща с един репортер. Смъртта на Уосън я бе покрусила. Той беше най-старият й приятел и най-довереният й човек. Мисълта, че тя го бе помолила да отиде вместо нея, я караше да изпитва и чувство на вина. Как е могла да е толкова сляпа за опасността? Задаваше си този въпрос по сто пъти на ден.
В момента журналистите не я притесняваха, макар да знаеше, че съвсем скоро ще я подгонят. До края на мандата й оставаха пет години и тя не беше сигурна, че ще иска отново да се кандидатира. Знаеше обаче какво трябва да направи. Беше го осъзнала през тази безсънна нощ, докато се измъчваше със самообвинения. Думите изникваха в съзнанието й като големи заглавия във вестник: Наивна, Лицемерна, Глупава, Заблудена, Малоумна, Арогантна. Списъкът нямаше край. Толкова бе повярвала в собствената си правота, че беше станала жертва на една от най-старите заблуди във Вашингтон. Вместо да разгледа въпроса обстойно и сериозно, тя бе предпочела позицията, която ще й осигури по-голямо политическо влияние. После, подвеждайки сама себе си, беше приписала безчестни намерения на враговете си — Кенеди, Рап, Неш и много други. Беше се самозаблудила, че те са истинската заплаха.
Сега, докато ехото от експлозиите още отекваше по света, този театър на абсурда бе свършил. Трябваше да избира между две възможности и макар че Уосън вече го нямаше да я посъветва, тя знаеше какво би й казал. Лонсдейл погледна сградата на Върховния съд и изпита горчива мъка. От всички постройки на Капитолия съдът може би означаваше най-много за нея. Решението щеше да й причини известно неудобство.
— Сенатор Лонсдейл — извика една служителка от екипа й през вратата, — посетителите ви дойдоха.