В този момент чу гласа на генерал Гарисън, командира на базата:
— Министърът на отбраната Ингланд, така ли каза?
— Тъй вярно — отвърна по-младият офицер, застанал до него.
— Дано да си прав, Лиланд. Ако този тип не е от ЦРУ и ми навлечеш неприятности с министъра на отбраната, ще миеш кенефи до края на назначението си.
Стомахът на Неш се сви. „Тези некадърници могат да провалят всичко за нула време. Как, по дяволите, да им замажем очите?“ Веднага се замисли как да намали пораженията. Дюмон записваше разпитите. Последното, което им трябваше сега, бяха уличаващи доказателства за престъпленията им.
Всички други в залата бяха толкова погълнати от ставащото в стаята за разпити, че Неш видя възможност в това. Погледна Дюмон, посочи малкото запаметяващо устройство и направи знак с главата към коридора зад себе си. Хакерът кимна, взе устройството и безшумно се изправи. Когато минаваше покрай Неш, генералът явно забеляза движението, защото понечи да се обърне. Агентът бързо направи крачка напред, за да скрие Дюмон от погледа му и да привлече вниманието.
Попита гръмогласно:
— Какво, по дяволите, става тука?
14.
След като войниците излязоха и затвориха вратата, Рап се обърна и погледна затворника. Онова, което видя, толкова го ядоса, че му се прииска да размаже с юмрук лицето на Хагани — да забие хрущяла под носа му в мозъка и да убие мръсника на място. Знаеше обаче, че камерата е зад гърба му и че вече си е навлякъл достатъчно неприятности. Беше се хвърлил да души затворника… това можеше да го обясни по някакъв начин. Ако го убие… нямаше шанс. Почуди се какво става с Неш и Дюмон. Какво се случваше? Дали Дюмон се беше досетил да изтрие записа от разпита на Хагани и от срещата на Неш с Ал-Хак, пък и какво изобщо правеше командирът на базата тук? Не трябваше ли да спи дълбоко?
— Какво става? — подигравателно попита Хагани. — Проблеми?
Рап го погледна само за секунда, колкото да види самодоволната му усмивка. Стисна юмруци и си наложи да запази спокойствие. Отиде в другия край на стаята, където един от хората му, Джо Маслик, стоеше облегнат на стената. Маслик беше с няколко сантиметра по-висок от Рап, но обръщаше стрелката на кантара над стоте килограма. Беше твърде едър за повечето операции под прикритие, но идеален в моменти като този, когато заплашителното му и внушително присъствие беше по-важно. Мич знаеше колко чувствителни са записващите устройства в стаята и понеже нямаше представа дали Дюмон ги е блокирал, реши да бъде изключително внимателен. Посочи затворника и събра длани около лявото ухо на Маслик. Едва чуто прошепна:
— Отивам да видя какво става. Ако успея да ги убедя да ни пуснат, добре, но ако не мога и видиш да се карам с генерала, искам да измъкнеш хората ни оттук. Вземете Достум, качвайте се на самолета и се омитайте от базата. С Майк ще се оправяме.
Маслик събра дланите си около ухото на Рап и прошепна:
— Имаме силово превъзходство.
Рап знаеше кой подход би избрал Маслик. Този младеж не знаеше думата „отстъпление“. Да се измъкнат с бой би било само временно решение, което само щеше да влоши нещата.
— Не — прошепна той. — Това ще ни спечели малко време, но после ще загазим. Остави на мен. Ти само изведи хората, а пък аз ще се оправям тук.
— Не мога да те оставя сам да опереш пешкира.
— Можеш — настоя Рап. — Не мисли за мен. Има много хора, които ми дължат услуги. Ти само изведи всички оттук. Край на обсъждането.
Двамата тръгнаха към вратата. Когато минаваха покрай Хагани, той се изсмя:
— Много скоро си тръгвате.
— Не се тревожи, ще се върна.
— Едва ли.
Рап спря и погледна затворника. В изражението на Хагани бе настъпила очевидна промяна. Вече нямаше гняв и предизвикателство, нямаше го упоритото неподчинение. Рап видя нещо съвсем друго и то силно го смути. Беше презрение — презрение към противник, който се е оказал недостоен.
— Затова не можете да ни победите — заяви терористът със спокоен, делови глас, като войник на войника. — Не сте достатъчно твърди. Страната ви е разединена… прекалено много се грижите за правата на враговете си.
— Не ме бъркай с хората във Вашингтон. Още не съм свършил с теб. Дори не съм започнал.
Рап и Маслик излязоха в коридора. Когато посягаше към дръжката на вратата за командната зала, си напомни, че военните уважават пагона. За разлика от света на цивилните, където водачеството бе разтегливо понятие, тук всичко беше ясно. Военният чин значеше всичко тук, а в помещението, където се канеше да влезе, имаше само един човек, чиито пагони можеха да бият двата черни орела на яката на Рап. Замисли се за командира на базата, генерал Гарисън. Беше прегледал набързо личното му досие и сега се проклинаше, че не му е обърнал повече внимание. Спомняше си смътно някои неща. Завършил военновъздушното училище, беше млад за бригаден генерал, което означаваше, че или е много способен, или е извадил голям късмет, или е много добър подмазвач. Какъвто и да беше отговорът, за него нямаше значение, защото единственият начин да се измъкне бе, като действа решително и безотговорно. Щеше да блъфира, докато другите се измъкнат, а после да разкрие донякъде картите си.