Лош избор на изразни средства в светлината на провала от миналата вечер. Последното, за което Неш искаше да говори, беше тази тема. Той бе специалист в превъзмогването на психологически проблеми. Беше го усвоил на тепиха и футболното игрище. В Морската пехота бе усъвършенствал уменията си да оцелява, а опитът в ЦРУ му беше като висше образование. „Забрави и продължавай нататък“ — беше девизът им. Може би по-късно щеше да има време да мисли за това. Може би проблемите сами щяха да се уредят. Надяваше се, защото животът му бе станал чувствително по-малко приятен.
Замисли се за Рап. Каза си, че няма право да се оплаква. Приятелят му се беше жертвал за всички. Най-колосалният от всички провали се беше стоварил върху тях и Рап бе поел всичко върху себе си. Беше им казал да се омитат. Неш погледна през рамо към жена си, замисли се за прекрасните им години заедно и се почуди как биха реагирали тя и децата, ако го изправят на съд. Рап беше убеден, че той ще поеме вината и ще привлече вниманието върху себе си, но Неш имаше съмнения. Разследванията на Конгреса бяха сериозно нещо, но тук намирисваше на нещо по-голямо. Самият Отдел за специални разследвания можеше да се намеси, а това означаваше, че разследването ще се проточи с години, ще навлиза все по-навътре и по-навътре, изваждайки на показ повече помия, отколкото някой е очаквал.
Думкането от коридора стана още по-ожесточено. Жена му се размърда. Неш се изправи и сковано излезе от стаята. Вратите на две от другите спални бяха затворени, но третата бе открехната. Тайнственият шум идваше от най-малката стая на втория етаж. Неш спря отпред и надникна през пролуката. Вътре едногодишният Чарли тичаше от единия край на креватчето до другия, отблъскваше се от въжената преграда като професионален боксьор на ринга и хукваше в другата посока.
След още няколко дължини спря и се хвана за страничната пречка. Стисна с пръстчетата си бялата дървена летва, наду бузи и изпуфтя като параход. Отново напред-назад, напред-назад. Дум… дум! Дум… дум!
Майк Неш остана възхитен от целеустремеността на детето. Отвори още малко вратата и изчака то да го види.
Чарли усети движението и надникна над горната пречка с големите си кафяви очи. На бебешкото му лице се изписа широка усмивка. Изправи се на пръсти, разпери ръце и изписка:
— Тата! Тата!
Майк Неш грейна от радост. Не беше виждал малчугана от седмица. Той влезе в стаичката, хвана Чарли под мишниците, вдигна го и го сложи да седне на коляното му. Целуна го по гладката зачервена бузка, после го погъделичка по вратлето. Чарли се закиска.
— Здрасти, Чък — прошепна Неш. — Липсвах ли ти?
Чарли протегна пухкавите си ръчички, плесна баща си по лицето с удивителна сила, после се опита да стисне колкото можеше повече от кожата му. Неш се освободи, като тръсна глава и започна да трака със зъби към пръстчетата на детето. Чарли дръпна ръцете си и изписка от удоволствие.
Неш го постави на масата за повиване, разкопча пижамката на момченцето и с бързината на морски пехотинец, разглобяващ личния си автомат, се захвана за работа. Разгъна нов памперс и го подготви за слагане. В същото време дръпна изцапания назад, но преди да го отлепи, постави салфетка върху слабините на Чарли, в случай че реши да се изпишка точно в този момент. Беше усвоил тези трикове от печалния си опит с най-голямото момче. Неш хвърли стария памперс в кошчето, избърса дупето на бебето с мокра кърпичка и закрепи чистия.
Взе детето и слезе на долния етаж. Неш спря пред входната врата и погледна през прозорчето. Опита се да си спомни какво е чул миналата вечер за времето. Пътуването от един континент до друг можеше сериозно да те обърка. Беше се прибрал късно вкъщи и всички деца спяха. За съжаление толкова бяха свикнали с постоянните му заминавания, че никой не беше останал да го посрещне. Неш въведе охранителния код и изключи алармата. Открехна входната врата и надникна навън. Въздухът му се стори по-влажен отпреди. Пролетта като че ли най-сетне бе дошла.
20.
Рап лежеше на койката и гледаше тавана. Бяха взели униформата и му бяха дали оранжев затворнически гащеризон като онези, които носеха затворниците. Приемаше положението си доста спокойно. Беше попадал в много по-лоши ситуации. Нямаше да помогне, ако започнеше да говори глупости и да настоява да се отнасят към него с повече достойнство. Дори намираше известна ирония в това, че са го затворили в същата сграда, където бяха Хагани и Ал-Хак. Той предполагаше, че това е единственото място, където могат да го държат изолиран, докато Вашингтон реши как да реагира. Главният затвор беше пълен със стотици войници и терористи. И дума не можеше да става да сложат Рап при тази пасмина, но малоумният капитан все пак бе предложил да го направят. За щастие генерал Гарисън изглежда притежаваше здрав разум и не се съгласи.