Сега, като гледаше с бинокъла, Карим се замисли за първия ден, когато преминаха рида и видяха мизерните бараки. Само след няколко секунди се беше замислил как ще нападне това място, как ще разположи хората си, какви са шансовете за пълен успех, какви са рисковете от провал, какво ще прави, ако изгуби един или повече от момчетата.
„Така действа мозъкът на опитния военен — помисли си. — Това е дарба. Ние виждаме целта с очите на скулптор, който поглежда ново парче необработен камък, или дърворезбар гладка дървена повърхност.“ Само че неговата работа беше много по-трудна. Предметът на неговия занаят не стоеше неподвижно. И беше готов да се съпротивлява, ако му дадеш шанс. Затова трябваше да изненадат трафикантите. От Афганистан Карим знаеше какво става, когато започнат да летят куршуми. Тактика, маневри, добри укрития, стрелкови умения — всичко това бе важно за победата, но винаги имаше опасност някой рикоширал куршум да те улучи. Не можеше да си позволи да загуби нито един човек. Поне докато не пристигнат в Америка и не започне истинската битка.
Фарид се промъкна до него и погледна голата ивица от пръст и трева.
— Какво ще заповядаш, амир?
— Тръгваме след трийсет минути. Изпрати двама да проверят пътеката пред нас и да се обадят, когато се уверят, че е чисто.
— Мога ли да попитам какво си запланувал?
Карим продължи да оглежда с бинокъла.
— Около девет часа ще кацне самолет. Трябва да имаме контрол на пистата, преди да се появи.
— Значи завземаме самолета?
— Да.
— Планирал си го от месеци.
Карим свали бинокъла и се усмихна леко.
— Защо ще правя такова нещо?
— Защото нямаш доверие на Зауахири.
— Това е една от причините.
Фарид загледа пистата.
— Какво си мислиш? — попита Карим.
Без да го поглежда, младежът отговори:
— На нас имаш ли доверие?
— Разбира се.
— Защо тогава пазиш толкова неща в тайна?
— За сигурност. Твърде много хора знаят твърде много подробности. Първите два отряда се провалиха. Ние сме единствената надежда.
Фарид загледа върховете на дърветата, които се поклащаха от вятъра.
— Обучаваш ни като хора от специалните части на Америка, но не ни командваш като тях.
Тези искрени думи му подействаха като плесница.
— Какво искаш да кажеш?
— Ти сам ни караше да четем през цялото това време. Мисля, че си чел прекалено много за великите американски пълководци.
Карим се подразни от това, но го насърчи:
— Какво друго?
— Аз също четох някои от тези книги. Във всичките се говори как не трябва да знаеш подробности, за да не влияе нищо на личната ти преценка. Може би в редовната армия има смисъл от това, но всичко, което съм чел за специалните им части, говори обратното. Обикновените войници участват в планирането на мисиите.
— Какво искаш да кажеш?
— Мисля, че трябва да престанеш да ни държиш в неведение. Трябва да ни се довериш. След няколко дни няма да имаш друг избор.
На Карим това не му хареса, но знаеше, че е вярно.
— Прав си. Когато стигнем следващата ни цел, ще ви запозная с плана.
Фарид се усмихна:
— Благодаря, амир.
— Само едно запомни. Това не е демокрация.
— Не се безпокой за това. Хората твърде много те уважават и доста се страхуват от теб.
Фарид се оттегли назад пълзешком и изчезна в храсталака.
23.
Секретарката каза на Неш, че го очакват. Той погледна двамата телохранители на пост пред кабинета на директора на ЦРУ и отвори голямата шумоизолирана врата. Айрини Кенеди седеше на бюрото и държеше слушалката на специалния телефон на дясното ухо. Хвърли му поглед, сякаш искаше да го смъмри, че се е забавил прекалено много, после се извъртя със стола и се загледа през прозореца. Неш мислено изруга жена си. Застанал по средата на големия кабинет, му се прииска да я доведе тук, за да види лично как се чувства човек, когато предизвика гнева на началника на Централното разузнавателно управление.