Майорът кимна, поколеба се за момент, после измърмори:
— Е… не можеше да се случи на по-симпатичен човек. Добър апетит, капитане. Дами, да отидем да видим какъв филм дават.
Колинс и двете жени станаха и излязоха.
Лиланд ги изпрати с поглед. Нещо стегна гърдите му. Какво означаваше това? Нима Колинс знаеше какво се е случило и ако беше така, колко души още знаеха? Лицето му се изчерви от гняв. Във военните бази беше пълно с клюкари като в американска гимназия. От мисълта, че другите си шушукат за случката зад гърба му, започна да му се повдига. Всички бяха толкова разпасани! Той си помисли за нещо, което му бяха дали в академията. Спомняше си за него, когато се нуждаеше от напътствия, и от време на време то му напомняше кой е и за какво е тук.
Остави таблата на масата и тръгна направо към стаята си. Това, което търсеше, се намираше на дъното на шкафчето му и след няколко минути го намери между страниците на Библията. Взе тънката синя книжка и прочете на глас:
— „Ценностите на американската армия. Почтеност. Общото пред личното. Съвършенство във всичко, което правим.“
За него днес те означаваха много повече, отколкото преди десет години, когато ги беше чел за първи път като кадет. Защо генерал Гарисън не разбираше колко са важни? Продължи да преглежда книжката, която му бяха дали навремето в академията. На втората страница намери цитата, който търсеше:
През 1965 г. бях ранен и съвсем сам (пленник в северновиетнамски затвор). Осъзнах, че цялата власт е у тях. Не знаех как ще се спася, запазвайки честта и самоуважението си. Единственото, което осъзнавах, бе, че ако запазиш достойнството си, не могат да те подчинят и наранят. Когато си изправен пред опитен изнудвач и манипулатор, компромисите се умножават и се натрупват. Не могат да те подчинят, ако не направиш първата стъпка да „се срещнеш с тях по средата“, както се изразяват, или се опиташ да се пазариш.
Лиланд прокара пръсти по страницата и отново прочете думите на глас. Този път очите му се насълзиха. Когато свърши, си каза, че няма да направи първия компромис. Нямаше да се срещне с тях по средата. Нямаше да направи първата крачка. Щеше да им се противопостави. Щеше да им покаже какво означава да запазиш почтеността и честта си.
Затвори книжката, отново я прибра в Библията и се замисли какви възможности му остават. Ако не изиграе добре картите си, можеше много лесно да провали кариерата си. Ако уцели момента, можеше да се катапултира на висок пост. Но къде да отиде най-напред? Беше изолиран в база на хиляди километри от онези, които биха проявили най-голямо разбиране към него. На кого да се обади? Към кого да се обърне? Можеше да се оплаче в отдела за специални разследвания, разбира се, но това криеше много проблеми. Много хора вероятно биха го обявили за предател и старата гвардия, която все още командваше в армията, вече нямаше да му има доверие. Името му завинаги щеше да остане свързано със скандала, който със сигурност щеше да избухне. Нуждаеше се от някого, който да привлече вниманието върху него. Да разгласи случая, да покаже, че той е истинската жертва на това извращение на правосъдието.
Нервно закрачи напред-назад в малката стая. Замисли се дали да не се обади на някого от познатите си офицери от висшето командване, но никой не му се струваше подходящ. Кой би се съгласил да кръстоса шпаги с ЦРУ? Изведнъж спря, спомни си събитията от тази седмица и възкликна:
— Разбира се!
Изтича при малкото бюро, което използваше заедно с друг офицер. Премести няколко списания, разрови купчината отворени пликове, писма, химикалки и други боклуци и най-сетне я намери. Красива визитна картичка с щампа на златен орел по средата. Лиланд я грабна от бюрото и я вдигна, сякаш беше печеливш билет от лотария. Погали с пръст изписаното с релефни букви име и се почуди дали човекът, на когото беше, ще си го спомни. След кратко колебание реши, че ще си спомни. Това беше неговият шанс. Щеше да се обади във Вашингтон, да сигнализира за случилото се и тогава онзи арогантен глупак щеше да отговаря за всичко, което е сторил.
Грабна една от предплатените телефонни карти, които бе получил като бонус, и се замисли кое ще е най-безопасното място, от което да се обади. В момента във Вашингтон наближаваше обяд. Може би времето беше подходящо. Тръгна към вратата. За първи път днес се усмихваше. Докато бързаше по коридора, мислено се обърна към Рап: „Ще видим дали ще си толкова нахакан, след като приключа с теб. Ще съжаляваш, че си ме докоснал.“