Неш влезе през един от пропускателните пунктове на НАТЦ и остави колата в подземния гараж. Не знаеше от какво се страхува повече — да се качи горе или да се яви пред Комисията по разузнаването по-късно следобед. Поне отношенията му към хората от комисията бяха ясни, тоест смяташе три четвърти от тях за боклуци. Горе беше пълно с хора, които харесваше. Хора, които уважаваше и които отново се налагаше да лъже. Този вътрешен конфликт го изтощаваше, караше го да мисли за Хърли и за коментара му, че всичко е свързано.
Сложи батериите на телефоните си, включи ги и тръгна към асансьора. Когато вратата се отвори на шестия етаж, той с нежелание слезе. Закрачи по постлания с килими коридор, доближи електронната си карта до едно четящо устройство и изчака да чуе изщракването, показващо, че може да отвори вратата. Влезе в голямата зала, пълна с хора на практика от всяка служба, свързана с опазването на обществения ред и разузнаването; имаше представители и на военните. Седяха в тесни работни кутийки, проектирани за максимална ефективност. На едната стена имаше огромен екран като в киносалон. На него течаха новини от осем различни телевизионни канала.
Неш не погледна колегите си, но по тишината, която бавно се разпространи из залата, усети, че всички се обръщат да го погледнат. Цяла сутрин се беше подготвял психически за това, което щеше да стане сега. Гласовата му поща беше пълна и той дори не си бе дал труда да я почисти. Реши да го отложи за времето, когато щеше да седне на бюрото си и да я провери през стационарния си телефон. Освен това хората, които бяха важни за него, знаеха на кой номер да му се обадят.
Тръгна наляво до стената на залата. Мина покрай няколко остъклени кабинета и продължи напред с наведена глава. Почти беше стигнал до своя, когато чу познат глас да изрича името му. Обърна се и застана лице в лице с Арт Харис. Четирийсет и две годишният агент беше заместник-директор на техния отдел. Висок, пооплешивял и с кожа с цвета на силно кафе, изглеждаше в необичайно добра физическа форма за човек, който прекарва почти всеки ден зад бюрото.
Харис държеше едната си ръка върху служебния зигзауер, а с другата — тазсутрешния брой на „Поуст“.
— Ще ми кажеш ли какви, по дяволите, са тези глупости?
— Добър ден, Арт.
— Не ми се прави на много учтив. Искам обяснение.
— Няма какво да обяснявам.
— Глупости.
Неш посочи хълбока му:
— Да не смяташ да ме застреляш, а, каубой?
Харис се почувства малко глупаво пред погледите на всички и отмести ръката си от кобура.
— Не сменяй темата. Попитах те нещо.
— Не смятам, че ти дължа обяснения.
— Не се прави на отворен, Неш. Мога да направя така, че още днес да изхвърчиш оттук.
— С голямо удоволствие. Макар че твоите нежни грижи сигурно ще ми липсват.
Харис размаха вестника:
— Престани да увърташ.
— Всичко това са лъжи, Арт.
— Измислици, а?
— Да.
— Знаеш, че не съм голям любител на „Поуст“. Винаги вкарват малко повече пикантерия във всичко, което пишат, но нямам впечатлението да печатат откровени глупости.
— Не знам какво да ти кажа.
— Защо не истината?
Неш въздъхна:
— Арт, не знам как да го кажа по друг начин. Нямам представа за какво пише този репортер.
— Ако разбера, че ме лъжеш, ще ти закова задника на стената.
— Надуто копеле! — Майк направи крачка към Харис. — Нима си готов да започнеш разследване срещу някого само въз основа на писания във „Вашингтон Поуст“? Защото, ако е така, може би е по-добре да разследваш твоите хора защо са такива бездарни страхливци.
Заместник-директорът пристъпи бързо напред и застана на няколко сантиметра от Неш.
— Хайде да слезем в гаража и да се разберем по мъжки.
— Знаеш, че нямаш шанс срещу мен.
— Не бъди толкова сигурен.
— Сигурен съм. — Майк се отдръпна. — Защо не се обадиш на репортера да го попиташ защо печата лъжи срещу ЦРУ? Можеш да го обвиниш в измяна.
Влезе в кабинета си и затръшна вратата. С усмивка на лицето отиде до бюрото си и погледна списъка на хората, които са го търсили. Проклетите имена заемаха цяла страница и половина. Жена му се беше обаждала три пъти. Неш бързо отся най-важните разговори и погледна часовника си. Имаше около час до тръгването за срещата в Комисията по разузнаването. Беше готов на всичко, за да я пропусне, но знаеше, че няма избор. Трябваше да седи там, да слуша надутите им приказки, после да ги излъже и да им благодари за мъдрите и патриотични напътствия.