— На горния етаж.
Като старши сенатор в партията си Лонсдейл имаше един кабинет на Капитолия и друг, по-голям, в офисцентъра на Сената, сградата „Дирксън“.
— Каза ли какво иска?
— Не.
Без да губи време, тя излезе от гардеробната. Понечи да тръгне към стълбите, но спря и реши да вземе асансьора. Сърцето й се беше разтуптяло при перспективата да се види с любимия си служител от Министерството на правосъдието. Не искаше да се появява пред него задъхана и зачервена. Пола, Пастъл, Пърл или както й беше там името, я последва в асансьора заедно с Трент. Изчака да види кое копче ще натисне началничката й. Надолу означаваше към трамвая и срещата с водопроводчиците; нагоре — при симпатичния юрист от Министерството на правосъдието. Лонсдейл натисна копчето за четвъртия етаж и помощничката й веднага започна да пише електронно писмо на портативния си компютър, за да предупреди колегите си, че сенаторката ще закъснее за фотосесията.
Офисът на Лонсдейл на Капитолия се състоеше от пет помещения: приемна с две секретарки, заседателна зала, оперативно помещение, в което се бяха сместили петима юридически съветници, голяма стая за началника на екипа и просторен кабинет за нея, с тераса, гледаща към Върховния съд, сенатските сгради „Ръсел“, „Дирксън“ и „Харт“ и вашингтонската гара. Лонсдейл знаеше, че Клайн я чака в личния й кабинет. Мина покрай секретарките си, без да обръща внимание на жалните им погледи, влезе в личните си покои и затвори вратата.
Клайн не си даде труд да стане. Беше се разположил на кожения диван с разкопчано сако, разкриващо хилавата му фигура. Погледна сенаторката и отбеляза:
— Фантастична си. Какво е това, „Дона Карън“?
— Позна.
Лонсдейл пристъпи кокетно, леко приклекна, разпери ръце и направи елегантен реверанс. В допълнение към сребристото сако и полата в същия цвят носеше черен колан, черна блуза и черни обувки на високи токчета. Изобщо не изглеждаше на петдесет и осем.
— Поотслабнала си.
— О, нищо особено.
Тя се завъртя и отиде при бюрото си. Беше изключително доволна, че Клайн забеляза.
Кабинетът беше в европейски стил, с триметров таван, украсен с позлатени гипсови орнаменти, масивна каменна камина и големи маслени портрети на добре охранени мъже, живели преди столетия. Лонсдейл отвори горното чекмедже и извади пакет „Марлборо лайтс“. Показа ги на Клайн.
— Искаш ли една?
— Защо мислиш, че съм тук? — усмихна се той. — Освен, разбира се, за да ти се любувам?
Двамата излязоха на терасата като ученици, които се измъкват тайно да пушат. Денят беше прекрасен. Слънцето грееше, въздухът беше малко влажен. На терасата имаше цветя. Лонсдейл погледна Клайн в очите, докато той палеше цигарата си, и почувства вълнение. Тя отмести очи и издиша облак дим. „Тези проклети очи“ — помисли си. Бяха с онзи налудничав сивкавосин цвят, който сякаш те поглъща. Ако ги загледаш прекалено дълго, започваш да си мислиш неща, които не са много уместни в разгара на работния ден.
— Става дума за онова, което ме накара да проуча — каза Клайн, след като запали цигарата.
Магията се развали, Лонсдейл за момент се почувства объркана, но побърза да скрие смущението си.
— За кое?
— За двамата черни рицари от Ленгли. Рап и Неш.
— А, тия двамата ли? Моля те, кажи ми, че си намерил нещо, за което да ги осъдим.
— Иска ми се да бях, но със скоростта, с която се движим, и двамата ще се пенсионираме, преди да получа възможност да ги разпитам.
— Мълчат ли?
— Не точно. Просто не мога да ги открия. От месец искам да ги разпитам, а те не се появяват. В петък най-сетне се видях с директор Кенеди. Много хладнокръвна кучка, между другото.
— Не ми е любимият човек във Вашингтон.
— Е, поспречкахме се и не беше приятно. Заявих й, че ако не ми сервира Неш и Рап до този петък, ще раздавам призовки.
— И какво?
Клайн всмукна от цигарата и сви рамене:
— Нали ти казвам, хладнокръвна кучка. Просто седеше и ме гледаше. — Той се загледа към гарата и след малко добави: — Честно ти казвам, побиват ме тръпки от нея.
— Защо?
— Останах с впечатление, че иска да ми направи нещо лошо.
Лонсдейл се изкиска като малко момиченце.
— Не е смешно — намръщи се юристът. — Има достатъчно власт.
Тя закри устата си. Смееше се, защото и на нея й се искаше да направи нещо лошо на Клайн, макар и вероятно не същото, което Кенеди.