— Извинявай… Не исках да излезе, че не ти съчувствам. — Докосна стегнатия му бицепс. — Ти си голямо момче. Мисля, че можеш да се грижиш за себе си.
— Не ме разбирай погрешно. Пратил съм зад решетките много негодници, но тези са друга работа. Не са обикновени престъпници.
— Не съм съгласна с теб. Точно такива са и затова трябва да отидат в затвора.
— Барбара, не ми липсва желание. Твърдо съм убеден, че тези хора трябва да бъдат изправени пред съда, но би било глупаво, ако не осъзнаваме факта, че са опасни.
— Тук съм съгласна, но сега не е време за колебание. Тази въображаема война срещу тероризма се проточи твърде дълго. Време е да действаме. Видя ли проклетата статия в „Поуст“ тази сутрин?
— Да.
— Трябва да извикаш репортера в съда, да го накараш да назове източниците си и да започнеш с призовките.
Призоваването на репортери в съда не вършеше работа. Много прокурори се бяха опитвали, но единственото, което постигаха, бе да превърнат журналиста в мъченик и да му помогнат да издаде книга.
— Няма да е зле, ако накараш твоите комисии да ги попритиснат.
— Уейд… сладурче, опитвала съм и ще продължавам да ги притискам. Неш ще се яви пред комисията днес. Срещу тези хора не може да се действа с убеждения. Налага се да ги изправим до стената. Трябва да ги накараме сами да се оплетат в лъжите си.
Клайн се загледа в далечината. Дръпна силно от цигарата и се намръщи.
— Какво? — попита тя, твърде нетърпелива да чуе какво му е хрумнало.
— Президентът.
— Какво той?
— Чух, че с Кенеди били близки. Говори се дори, че харесвал Рап.
— Не се тревожи за политическите интриги. Това е моя грижа. Просто разобличи тези копелета и ги изкарай за назидание. Да покажем на американския народ, че сме правова държава. — Лонсдейл го посочи с пръст и добави: — Ако го направиш, Уейд, този град е твой.
32.
Неш се облегна с две ръце на масата и погледна деветте мъже и жени, които бяха дошли да го съдят. Единственото хубаво беше, че шестима от членовете на комисията не си бяха дали труда да дойдат — десет, ако добавеше и четиримата почетни членове, бивши сенатори със специален статут, участващи в работата на по-важните комисии. Неш беше сигурен, че ако бяха на пресконференцията в стая 216, щяха да позират пред камерите, за да покажат на избирателите си колко усърдно работят за тях. Да гъделичкат ненаситното си самолюбие.
Сега обаче бяха тук, в Камерата, една от най-охраняваните, ако не и най-охраняваната зала на Капитолия. Тук нямаше златен герб или надпис, известяващ посетителя, че това е сборното място на Комисията по разузнаване. Имаше само две букви и три цифри — СХ 219. СХ означаваше „сградата Харт“, а 219 беше деветнайсета стая на втория етаж. Пялото помещение бе облицовано със стомана, която спираше всички електромагнитни лъчения, влизащи или излизащи от стаята. Допускаха се само помощният персонал, все стари служители на Капитолия, членовете на комисията, само най-старите и опитни техни съветници и онези, които бяха повикани за разпит или инструктаж. Самата зала се състоеше от няколко по-малки помещения за индивидуални срещи и едно по-голямо, където се събираше цялата комисия.
Мобилни телефони, фотоапарати и записващи устройства се събираха на вратата. Всичко казано в СХ 219 оставаше там, но това правило все по-често се нарушаваше. Неш не подозираше персонала, обслужващ комисията, а нейните членове. Макар че някои спазваха правилата, той и колегите му имаха чувството, че поне половината членове на комисията редовно изнасят поверителна информация. В някои случаи ставаше неволно. Работата на повечето политици бе да говорят пред различни групи от хора ден след ден. Когато приказва толкова много, човек забравя какво е позволено и какво не бива да казва. Най-опасни обаче бяха сенаторите с влияние в собствените си партии. Те страдаха от параноя, живееха с фиксидеята, че опонентите им искат да ги унищожат и затова смятаха за допустимо да издават секретна информация, ако с това ще уронят престижа на противника.
В друго историческо време тези търговци на влияние щяха да отиват на бесилото или нещо по-лошо, но във великата демокрация тази затворена в себе си каста се мобилизираше и защитаваше. Те виждаха в противниците си същите слабости, които наблюдаваха у себе си, затова, ако в този затворен клуб на избраници избухнеше скандал, те загърбваха противоречията си и измъкваха колегите си. Но пази Боже някой друг да сгази лука!