Ахмед ахна:
— Петдесеткалиброва барета. Най-голямата ми мечта е да стрелям с такова оръжие.
— Ще се справиш ли? — попита Хаким.
— Разбира се. Откъде го имаш?
— От Нашвил, Тенеси.
— Не ги ли правеха там?
— Наблизо.
Ахмед взе оръжието и погледна през оптичния мерник.
— Кога ще мога да стрелям с него?
— Да се надяваме, че няма да е скоро, но ако се наложи, знаеш ли как се борави с това?
— Няма какво толкова да се знае. Това е един от най-добрите снайпери, правени някога. Здрав… точен… много лесен за използване.
— Чудесно. Има три пълни десетпатронни пълнителя.
Хаким посочи кутията.
— Какви патрони?
— Петдесеткалиброви BMG, бронебойни, запалителни.
Мароканецът го погледна удивено:
— Само войските на НАТО имат такива боеприпаси.
— Сега и ти имаш — засмя се Хаким.
— Как, за Бога, си намерил…
— Ще ти разкажа, докато пътуваме за Вашингтон. Ще имаме предостатъчно време. Сега обаче трябва да действаме. — Хаким се обърна към Карим, който стоеше от другата страна на предното стъкло. — Готов ли си, приятелю?
— Да.
— Чудесно. Спомнете си какво тренирахме снощи. Всички да заемат местата си и включваме моторите.
Мъжете побързаха да се разпределят в лодките.
— Не забравяйте. Дръжте оръжията скрити, докато аз или Карим не ви кажем да ги извадите. — Хаким се обърна към Ахмед и прошепна: — Стой близо до мен и бъди готов да използваш новата си играчка.
Включи моторите един по един и изчака приятелят му да направи същото. След минута нареди да увеличат скоростта и скоро се движеха с петнайсет възела. С развята от течението коса, Хаким се обърна към Ахмед:
— Запознат ли си с устройството на хеликоптер „MH-65C Долфин“?
Мароканецът поклати глава.
— Няма проблем. — Хаким отвори малката жабка и извади няколко листа. — Ето схемите. Заградил съм трите места, където е най-уязвим. Ако се натъкнем на такъв, информацията ще ти е полезна.
38.
На Рап му идеше да се изсмее на ситуацията. Ето го сега, с оранжев затворнически гащеризон и окован с верига за метална маса в стая, воняща на урина. Бетонните стени на тясното помещение за разпити бяха покрити с петна от телесни течности, за които не му се искаше дори да мисли. Фактът, че Америка се отнасяше към терористите по-добре, отколкото към собствените си граждани, бе поредното доказателство колко безумно е всичко. Намираше се в Централната институция за принудително задържане, или както бе известно повече, вашингтонският затвор. Сградата бе в един от най-мизерните и престъпни квартали на Америка. През всяка от последните трийсет години Южен Вашингтон осигуряваше на столицата едно от първите пет места по убийства в страната, най-често първото. Затворът беше пълен с бандити, наркомани и всякаква паплач, бродеща по далеч небезопасните улици на града.
Политическите сили, които стояха зад ареста му, явно си въобразяваха, че ще успеят някак да го сплашат, като го затворят на това място, и това доказваше, че са или много глупави, или много тесногръди, а вероятно и двете. След като го снимаха и му взеха отпечатъци, го накараха да свали дрехите си, да сложи оранжев затворнически гащеризон и хартиени чехли и го тикнаха в общото помещение. Без адвокат, без право на обаждане, само Ридли се застъпваше за него, сипейки закани като възпитателка от детска градина, опитваща се да обуздае децата. Ридли ги предупреди, че допускат грешка. Повтаряше им да не го слагат в общото помещение, но надзирателите не искаха да чуят — били длъжни да се отнасят еднакво с всички.
Рап остана по-малко от пет минути в голямата обща килия. Почти със самото му влизане един хилав чернокож, надрусан до козирката, се изпречи пред него. Вместо да се опита да го заговори, Рап го фрасна бързо в слънчевия сплит и го изпрати на пода зинал като риба на сухо. Двама малко по-едри и по-млади негри се засегнаха от това и тръгнаха към него, като крещяха какви неща щели да сторят на новото момче за бой. Рап ги погледна и за пет секунди ги прецени. Оня отляво се приближи с половин крачка по-бързо и замахна с юмрук. Рап отмести главата си само с десетина сантиметра и избегна удара. Леко се завъртя и срита нападателя отстрани на дясното коляно. След неуспешния удар негърът остана за секунда с деветдесет и пет процента от тежестта си пренесена върху предния крак. Ритникът на Рап го накара да приклекне и да заподскача, сякаш ходеше на кокили.