— Знаеш ли откога не съм пил бира?
Неш нямаше желание отново да обсъжда темата, но знаеше, че агентът е подложен на силен стрес. Беше се запознал с Крис Джонсън към края на втората си мисия в Ирак, когато служеше в Сто и първа въздушна дивизия. Може би не беше зле да го остави да изпусне напрежението за минута.
— Сто осемдесет и четири шибани дни — отговори си сам негърът.
— Повярвай ми, и моята не е много розова.
— Почти година не съм гледал футболен или бейзболен мач. От седем месеца не съм спал с жена… по дяволите… дори не съм гледал порно.
— Успокой се.
— Искаш да се успокоя? — изсъска чернокожият. — По цял ден кисна в тая шибана смрадлива джамия. При малко късмет могат да те заведат на баня веднъж седмично.
— Никой не твърди, че не си си свършил добре работата.
— Не е това проблемът. Проблемът е, че загубих адски много време. Хвърлих почти цяла година от живота си, която, между другото, никога няма да си върна.
— Знам.
— Ям скапаната им храна, търпя антиеврейските им приказки, фанатизма им, начина, по който се отнасят към жените и дъщерите си… а сега, когато най-сетне спечелих доверието им… ти свиваш знамената.
— Решението не е мое. Спуснаха го отгоре.
— Майната им тогава.
Неш се обърна и го погледна в очите:
— Говори по-тихо. Това е заповед.
Другият мъж се облегна назад и гневно изпухтя. След малко измърмори:
— Ще убия някого.
„Всички се побъркват“ — помисли си Майк.
— Никого няма да убиваш. Ще им обясниш спокойно, че майка ти е болна и трябва да се прибереш в Атланта. После ще се скриеш и ще чакаш, докато дам други нареждания.
— Не мога да повярвам, че това се случва.
— Повярвай. Оттегли се. Веднага.
— Не мога.
Неш погледна настоятелно бившия рейнджър:
— Можеш и ще го направиш.
— Твърде близо съм.
На Неш започна да му кипва. В Службата за тайни разследвания нямаше човек, който да не е склонен поне мъничко към неподчинение, но това беше прекалено.
Той свали вестника и като заряза всички шпионски преструвки, каза на висок глас:
— Това е заповед. Искам да прекратиш всичко. Разбираш ли?
Другият мъж се замисли за момент. Някой влезе в кафенето и той погледна към вратата. Вдигна отново вестника и прошепна:
— Преди няколко дни започна да става нещо.
— Недей.
— Какво да не правя?
— Недей да си измисляш глупости.
— Не си измислям. Получиха се няколко сандъка.
— Чудо голямо — измърмори Неш привидно отегчен. Трябваше да свършва тук и да тръгва към службата. — Центърът получава по три-четири пратки дневно.
— Така е, но тази не дойде в обичайните часове.
— Стига. Търсиш под вола теле.
— Изслушай ме за секунда. Сандъците пристигнаха преди два дни, по време на вечерната молитва. Когато се молят, обикновено не правят нищо друго. Шестима от по-младите фанатици обаче ги нямаше, затова се измъкнах навън да видя какво става.
— И какво?
— Видях да свалят сандъците в подземието.
— Какво има в сандъците?
— Не знам. Прибраха ги в склада и сложиха два нови катинара.
— Това е адски неубедително.
— Дай ми четирийсет и осем часа. Аз ти дадох една година от живота си. Можеш да ми отпуснеш четирийсет и осем часа.
Неш вдигна чашата си, докато обмисляше какво да прави. Истината беше, че само още двама освен него знаеха истинската самоличност на мъжа до него и те никога не биха го издали на ФБР.
Докато той мислеше, чернокожият попита:
— Извадихте ли снимка на оня тип, за когото ти говорих?
— Не. Не можах да изпратя човек достатъчно бързо.
— Е, днес или утре се очаква да пристигне в града.
Неш знаеше, че може да пропилее цялата сутрин в такива спорове, а нямаше време. „Една година от живота ми.“ Думите отекваха в ушите му.
— Никой не знае, че съществувам. Дай ми само два дни и се махам. Ще вляза в първия отворен бар, който видя, и ще си поръчам една голяма шибана бира. Една от ония литровите. Ще се натряскам и ще изчукам някоя мацка.
— Може ли преди това да ми докладваш? — усмихна се Неш.
— Ако носиш бира.
Неш кимна:
— Зарежи стандартните протоколи. Пращай ми съобщения на този номер. — Написа номера в ъгъла на вестника. — В десет и после пак в десет. Разбра ли?
— Да. Два пъти на ден.