Когато отново потеглиха, Карим поиска пътна карта и след около час и половина накара Мохамад да отбие на следващия изход. Хората му трябвало да се поразтъпчат. Излязоха от шосе №95 при Хикъри Блъф и влязоха в щатския парк „Блайт Айланд“. С приближаване към водата високите борове отстъпваха място на мангрови дървета, покрити с тропически мъх. Навлизаха все по-навътре и по-навътре и Хаким изпита мрачно предчувствие, но нищо не каза. Стигнаха до черен път, който като че ли просто изчезваше в гъстата гора. Клетият Мохамад го видя и попита дали да тръгне по него. Карим му нареди да го направи.
След неколкостотин метра спряха. Бойците слязоха. Карим им даде няколко кратки указания с жестове и те мълчаливо се разпръснаха. Двама се отдалечиха назад по пътя, за да следят, в случай че някой дойде. Други двама отидоха още по-назад, а останалите трима застанаха около микробуса. Карим отиде при студента и Хаким пред возилото. След няколко секунди посочи над рамото на Мохамад към гората и попита:
— Какво е това?
Хаким видя всичко като на забавен каданс. Карим извади 45-калибровия си глок от кобура. На дулото бе завит дебел десетсантиметров заглушител. Приближи оръжието на няколко сантиметра от главата на младежа и дръпна спусъка. Тежкият куршум излетя с изпукване от дулото и след части от секундата от предната част на главата на Мохамад изригна червен гейзер. На Хаким му се стори, сякаш студентът повърна собственото си лице.
Все още с насочен напред пистолет, преди трупът да се просне на земята, Карим каза:
— Какво си мислеше?
Думите му звучаха така, сякаш някой му говореше от другата страна на дебела завеса. Хаким бавно вдигна глава и погледна приятеля си от детинство. За първи път в живота си почувства, че не познава достатъчно човека, когото смяташе за свой брат. Бавно се извърна от сгърченото тяло и попита:
— Какво ти става?
Карим сякаш не чу въпроса му.
— Не трябваше да го вземаш.
— Ама ти не знаеш нищо за него. Дори един въпрос не му зададе.
— Няма значение. Той е външен човек. Не можем да му се доверим.
— Да не мислиш, че работи за ФБР?
— Човек никога не знае. Това е проблемът.
— Проблемът е, че си станал параноик и ожесточен фанатик.
— Не ми говори така.
— Или какво? Ще ме застреляш като него ли? Както застреля Захария.
— Мога да го направя.
Хаким изсумтя презрително:
— Помисли добре! Ти винаги си бил по-добрият ученик. Ако работеше за ФБР, не мислиш ли, че хеликоптерите им вече щяха да са над нас.
— Може да са искали първо да видят къде отиваме.
— Я се погледни… ти дори сам не си вярваш. Мислиш, че ще оставят девет мургави мъже да свалят техен хеликоптер и да тръгнат необезпокоявано към Вашингтон и Ню Йорк?
— Не е в това въпросът.
— В какво е въпросът?
— На никого не можем да имаме доверие. — Карим повиши глас: — Казах ти го още в началото. Можем да вярваме само на хора, които са се сражавали с нас в Афганистан.
— Колко такива хора има според теб в Америка?
— Това е проблемът! — изкрещя приятелят му. — Дадох ти изрични заповеди. Ти си само съветник. Работата ти е да вървиш напред и да ни подготвяш пътя.
— И какво, в името на Аллах, мислиш, че правя?
— Постави под заплаха цялата мисия, като намеси този студент. — Карим погледна с отвращение трупа. — Ако не ми беше приятел, не знам какво щях да направя.
— Ако не ми беше като брат, щях да те размажа от бой — изрева Хаким и стисна юмруци.
— Няма да те предупреждавам повече. Не ми говори с такъв тон.
Хаким доближи лицето си на сантиметри от Каримовото и гневно изсъска:
— Мисля, че ти трябва да внимаваш. Твърде много вярваш в призванието си и си се главозамаял.
Карим блъсна приятеля си.
— Заповядвам ти да се качиш в микробуса… веднага.
Хаким не помръдна.