— Благодаря. — Лонсдейл добре знаеше как да приема комплименти. — Искаш ли да пийнем по нещо или просто да изпушим по една цигара.
— С удоволствие.
— Чудесно. — Тя влезе в стаята. — Аз ще пия водка с лед и лимонов сок. Ти какво искаш?
— Същото, но нека аз да налея. Само ми кажи къде е алкохолът и ще се погрижа.
Лонсдейл му показа, после взе цигарите си и отново излезе на верандата. Клайн се върна след малко и й подаде питието.
— Ох, имах нужда от нещо такова.
Понечи да отпие, но сенаторката го спря:
— Първо да вдигнем наздравица. — Вдигна чашата. — Да изживеем живота си, без да пропуснем нещо! — Намигна му и отпи.
— Пия за това.
— Е, как мина денят?
— Беше доста скапан — небрежно отговори Клайн. — Всъщност… бих казал, че беше един от най-лошите в живота ми.
Сенаторката остави чашата си на черната масичка до тях.
— Наистина ли?
— И още как.
— Какво стана?
Клайн се замисли за събитията през деня. Съжаляваше, че се е поддал на инстинкта си и е имал глупостта да подцени Рап. В крайна сметка този човек беше професионален убиец. Дори само една трета от слуховете да бяха верни, той бе вършил неописуеми неща. Кои бяха те да си мислят, че ще го изобличат? Пък и едно беше да използваш правосъдната система, а съвсем друго да навлезеш на негова територия, както глупаво бе направил той. Спомни си случилото се в тясната стая за разпити. Знаеше, че много нощи наред щеше да го сънува в кошмарите си.
Имаше късмет, че оня луд не го уби. След като го души, докато изпадна в безсъзнание, Рап отново си беше сложил белезниците и бе извикал охраната. Клайн се събуди и се озова в неловка ситуация; каза, че не си спомня какво е станало. Беше участвал в две сбивания през живота си. По-скоро спречквания. Първият път бе в колежа, вторият — когато беше на около двайсет и пет. И двата пъти бе защитавал честта на свои гаджета. Беше се отървавал със скъсани дрехи и леки драскотини. Не се беше стигало до удари с юмруци и счупвания. И двата пъти се беше прибрал и приятелките му го бяха възнаграждавали за храбрата постъпка. Сега обаче нямаше да има такава награда, макар че ако поискаше, сигурно можеше да вкара в леглото си жената, която стоеше пред него. Беше красива, елегантна и една от най-влиятелните жени в Америка. Освен това тази разлика във възрастта за първи път в живота му го привличаше. Трябваше обаче да почака. Тази карта беше твърде ценна, за да я проиграе толкова рано.
Върна се в мислите си към момента, когато бе видял белезниците на Рап свободни в скута му. Ужасът, който изпита в този миг, не можеше да се сравнява с никое друго чувство в живота му. Когато си даде сметка, че е съвсем сам в тази тясна стаичка с един от най-опасните убийци, които можеш да срещнеш, Клайн се беше вцепенил от ужас. Ако знаеше, че Рап е без белезници, никога нямаше да му се подиграва. Сам не вярваше на глупостта си да помисли, че може да го дразни безнаказано.
После не разбра точно какво стана, помнеше само неясни движения и болка. Рап се хвърли върху него като някой от онези големи лъвове, които можеш да гледаш по „Нешънъл Джеографик“, и Клайн беше беззащитен в лапите му. Сега, като се замислеше, не можеше да каже дали заради своя вцепеняващ страх, или благодарение на уменията на Рап, но в крайна сметка той се почувства напълно безсилен. Смяташе, че е в по-добра форма от деветдесет и девет процента от хората наоколо, беше тренирал кикбокс и дори бе участвал в мачове, но не можа да използва нищо от наученото точно когато имаше най-голяма нужда от това.
Рап го душеше със собствената му вратовръзка и говореше с дълбокия си, самоуверен и решителен глас, а той какво направи? Подмокри се! Опитваше се да се успокои, че го е направил, след като е припаднал, но знаеше, че е станало, докато е бил в съзнание, защото си спомняше как топлата течност потече по крачола му и той си помисли, че убиецът го е наръгал с нож и това е кръвта му. Спомняше си мокротата, след като се свести. Спомняше си лицето на Рап, което изразяваше крайно презрение. Изражението му казваше: „Не предполагах, че си такъв страхливец.“ Клайн никога не се беше чувствал толкова унизен. Споменът го накара да потрепери.
Това не убягна от погледа на Лонсдейл, която попита:
— Какво има?
Той поклати глава:
— Нищо. Наистина имах много лош ден.
Всъщност може би беше най-лошият ден в живота му, но Клайн не искаше да се показва толкова слаб пред жената, от която в много отношения зависеше бъдещето му.