— Какво се случи?
Клайн премълча за случката от сутринта и заразказва за станалото няколко часа по-късно:
— За начало заместник-главният прокурор ми три сол на главата близо половин час, после помощник-главният прокурор на криминалния отдел ми чете конско, после директорът на ФБР се обади да ми каже да си извадя ръцете от задника и да свърша някаква работа, а няколко минути по-късно се обади самият главен прокурор, за да ми напомни кой всъщност е шефът ми. От кабинета на държавния секретар Уика ми бяха оставили съобщение и накрая се обади министърът на отбраната Ингланд.
Лонсдейл очакваше малко натиск от Министерството на правосъдието, но не и от членовете на кабинета.
— Какво каза Ингланд?
Той я погледна и измърмори:
— Нарече ме твой лакей.
— Мой лакей ли? — леко се стъписа тя.
— Да. Каза, че много добре знае кой стои зад този шум и че няма да се занимава с някакъв пиклив прокурор, който си вре носа в неща, които вече са изяснени.
— Надявам се, си му казал, че изобщо не са изяснени.
Клайн взе цигарите. Запали една и я подаде на Лонсдейл.
— Мисля, че не беше в настроение да слуша мнението ми.
Сенаторката взе цигарата и изпита възбуда при мисълта, че преди малко до нея са се докосвали устните на Клайн.
— Няма от какво да се тревожиш.
— Като гледам накъде вървят нещата, май има доста неща, от които да се тревожа.
Лонсдейл отпи голяма глътка, после го хвана за ръката.
— Имай ми доверие, Уейд. Опитват се да те сплашат, за да се откажеш, като се надяват проблемът сам да изчезне, но това няма да стане. Цялата тази жалка история ще бъде разнищена от комисията ми вдругиден и тогава ти ще си герой.
Клайн замълча за известно време, после се огледа и се разсмя.
— Какво е толкова смешно?
— Не знам. Сетих се за нещо, което баща ми обичаше да казва.
— Какво?
— Той също беше прокурор. Всички известни адвокати в Ню Йорк трепереха от него. „Синко — обичаше да казва, — знаеш ли какво е общото между тях?“ „Умни са“ — отговарях аз. Той се засмиваше и казваше: „Да, така е, но общото между тях е, че всички ги мразят.“
— Старата истина, че не можеш да успееш и хората да не те намразят — съгласи се Лонсдейл.
— Вероятно.
— Не се бой, аз ще удържа на думата си. Криминалният отдел е твой.
— Не и ако Белия дом е против.
— Ако президентът иска някой от съдиите му да одобри решението, той ще го направи, повярвай ми.
Клайн отпи от чашата си и попита:
— Е, какво ще правим сега?
— Какво ще кажеш за вечеря?
— О — възкликна той, опитвайки се да си спечели една секунда повече, за да помисли, — с удоволствие бих дошъл, но имам ангажименти. Вече трябва да тръгвам.
Лонсдейл се вгледа в тези проклети сивкавосини очи и си помисли дали да не го целуне.
— Ама аз едва съм дошла.
— Закъсня с четирийсет и пет минути — напомни й той.
— Аз съм сенаторка — усмихна се тя. — Имам много ангажименти.
Клайн отстъпи крачка назад и се засмя непринудено. Вдигна чашата си и отбеляза:
— Най-хубавата сенаторка на Капитолия.
Лонсдейл се изчерви.
— С такива комплименти можеш да постигнеш всичко.
— Ще го запомня, но ще трябва да отложим вечерята.
Тя се разочарова, но не се издаде.
— Знам. И аз имам още три ангажимента за вечерта, но ми се искаше да прекарам няколко часа в приятна компания.
— Следващия път — каза той малко прибързано. — Обещавам.
— Добре. — За да не чуе и други откази, Лонсдейл му подаде бузата си за целувка и добави: — Тръгвай тогава.
Клайн целуна гладката кожа под дясната й скула и се оттегли. Тя го изпрати с поглед, докато пресичаше кабинета й, и след като той излезе, въздъхна тежко и започна да си вее със свободната ръка.
47.
Ралф Уосън влезе в просторния кабинет и погледна подозрително умърлушеното лице на началничката си. Беше се разминал с Уейд Клайн в коридора и правилно се досети, че загрижеността на сенаторката се дължи на красивото момче-чудо от Министерството на правосъдието. Прям както винаги, той попита:
— Искаш да те чука, а?
— Моля? — погледна го тя потресена.
— Не се прави на възмутена.
— Ох…
— Знаех си.
Тя се усмихна:
— Е, може да ми е минало през ума.
— Ще спечеля цяло състояние.