Карим затвори очи и натисна копчето. След десет секунди дисплеят светна. Той се огледа и започна да набира номер, който знаеше наизуст. Със запотени ръце вдигна телефона до ухото си и се заслуша в странните сигнали.
— Ало — чу се глас от другата страна, издаващ само следа от чужд акцент.
— Джо — пресипнало каза Карим. — Чък се обажда. Как си?
След пауза, малко по-дълга от обичайното, гласът отговори:
— Добре съм, Чък. В града ли си?
— Да.
— Ще се отбиеш ли да се видим?
— Да.
— Кога идваш?
Карим закри телефона с ръка и попита:
— След колко време ще стигнем?
— Двайсет минути.
Той каза кога да ги очакват и затвори.
— Звучеше нервно — отбеляза.
— Нормално е — сви рамене Хаким.
— Колко още ще ми се сърдиш?
— Не знам. Колко още невинни хора ще убиеш?
Въпросът не беше неочакван, но Карим се засегна.
— Няма война без жертви.
— Когато ти си наблизо, със сигурност.
— Нима предпочиташ да оставиш цялата операция в ръцете на едно двайсет и три годишно хлапе, което не е засвидетелствало никаква вярност към каузата.
— Пак това елементарно мислене.
— Благодарение на това елементарно мислене сме стигнали дотук.
— Не — упорито поклати глава Хаким. — Дотук стигнахме благодарение на мен и това двайсет и три годишно хлапе, на което ти се отблагодари с куршум в главата.
Карим не желаеше да се карат повече. Поне не сега. Искаше да се наслади на този велик момент, когато навлизаха в сърцето на американската столица.
— Какво искаш да направя сега?
— Искам да започнеш да се съветваш с мен, преди да направиш друга такава глупост. Живял съм доста в тази страна. Разбирам начина им на живот. Знам кое може да мине незабелязано и кое — не. Въпреки всички филми, които си накарал хората си да гледат, въпреки всички уроци те все още говорят като чужденци. Държат се неспокойно, което ще възбуди подозрението на американците и ще се забележи.
Карим не обичаше да го критикуват.
— Какво общо има това с убиването на хлапето?
Хаким долови цинизма в гласа на приятеля си и се сопна:
— Има много общо. Той беше наш съюзник и можехме да го използваме. Можеше да пита за посоката, когато се загубим, да поръчва храна и да прави почти всичко, без да възбуди подозрения. А всички вие… — махна назад в микробуса — … с поведението си само привличате неприятности. Днес не видях нито един от вас да се усмихне. Нито веднъж за цял ден. Каквото и да си мислиш, хората в тази страна са щастливи. Те се усмихват и когато видят мургави намусени мъже, движещи се като роботи, това започва да ги безпокои.
Карим не желаеше да се съгласи с приятеля си, а дори когато се налагаше, го правеше така, че да не покаже слабост пред хората си. Затова тихо и властно изрече:
— Ще говорим за това после.
— Няма да пропусна — измърмори Хаким.
Завиха наляво и пред тях се откри масивен, ярко осветен комплекс. Хаким го посочи:
— Това е Пентагонът. Няма да видиш и следа от атаките на единайсети септември. За година всичко беше почистено и поправено. Тези американци — добави, като погледна заблудения си приятел — не са мързеливи безбожници, каквито си ги представяш.
— Ще видим — самоуверено отговори Карим. — Ще видим.
49.
В осем часа Маги сложи Чарли да спи, след което се зае с Джак. Десетгодишното хлапе използва различни оправдания, за да отложи часа на лягането, и правеше всичко по-бавно от обичайното. Тя най-сетне осъзна, че синът й се мотае, за да види баща си, преди да заспи. Неш беше отишъл да вземе двамата най-големи от следучилищните им занимания. Джак като че ли най-трудно от всички приемаше честите отсъствия на баща си. Маги знаеше, че трябва да го обсъди със съпруга си, но се опасяваше да не го подложи на още по-голям стрес.
Тя каза на Джак да се пъха под завивките и че ще се върне след малко. Отиде в спалнята си, свали роклята си и облече пижама. След като изми зъбите си, влезе при Джак и го накара да се отдръпне в единия край на леглото. Джак и Рори спяха в една стая. Леглата им бяха едно до друго, разделени с нощно шкафче. Маги легна до сина си и го прегърна през слабичките рамене. Целуна го по челото и разроши щръкналата му коса.