— Не… искам да съдействам…
Но Ескобар клатеше глава.
— Знаем, че Нуньес ще дойде в града. Знаем, че ще завземе радиостанцията, ако успее… а той най-вероятно ще успее.
— За известно време — уточни Годеницата на Франкенщайн. — Само за известно време.
— Само за известно време — кимна Ескобар. — За няколко дни, може би дори за няколко часа. Но това няма значение. По-важното е, че проверявахме дали ще ни подведете… и вие ни подведохте.
Флечър се изправи на стола. Рамон се беше отдръпнал една-две крачки назад. Флечър огледа лявата си ръка и забеляза малко петно, наподобяващо белега от снимката. Ето го и самият Хайнц, убиецът на неговия приятел — стои край машината, скръстил ръце на гърдите си, и вероятно размишлява какво ще напише в бъдещата си статия, какви графики ще приложи, как ще ги обозначи с надписи „Фиг. 1“, „Фиг. 2“ и т.н., най-малкото до „Фиг. 994“.
— Господин Флечър?
Погледна Ескобар и изпъна пръстите на лявата си ръка. Мускулите продължаваха да потрепват, но конвулсиите постепенно отслабваха. Предполагаше, че в подходящия момент спокойно ще може да използва ръката си. И Рамон да стреля, какво толкова? Тъкмо ще видим дали машината на Хайнц може да съживява мъртъвци.
— Слушате ли ме, господин Флечър?
Кимна.
— Защо прикривате този човек Нуньес? Дори сте готов да страдате, за да го прикривате. А той взема кокаин. Ако революцията успее и Нуньес се провъзгласи за президент до живот, ще продава кокаин на вашата страна. В неделя ще ходи на църква, а през останалите дни от седмицата ще чука друсаните си курви. И кой печели от всичко това? Комунистите. Или „Юнайтед Фрут“. Във всеки случай не и народът. — Ескобар говореше тихо и го гледаше кротко. — Помогнете ни, господин Флечър. По собствена воля. Не ни карайте да ви принуждаваме. Не ни карайте да ви притискаме. — Той измери Флечър изпод единствената си рошава вежда. — Все още имате шанс да се качите на самолета за Маями. Поръчвате ли си питие, когато сте на път?
— Да — отвърна Флечър. — Ще ви помогна.
— Чудесно. — Ескобар се усмихна и погледна жената.
— Има ли ракети?
— Да.
— Много ли са?
— Поне шейсет.
— Руски ли?
— Някои са руски. Други пристигат в касетки с израелски печати, но надписите върху самите ракети изглеждат японски.
Тя кимна, явно доволна. Ескобар засия.
— Къде са разположени?
— Навсякъде. Не можете да организирате изненадващо нападение и да ги плените. Примерно в Ортис може и да са останали десетина. — Флечър знаеше, че това не е вярно.
— А Нуньес? — попита тя. — Той в Ортис ли е?
Не беше толкова наивна.
— Той е джунглата. Последно чух, че бил в провинция Белен. — Това беше лъжа. За последен път видях Нуньес в Кристобал — едно предградие на столицата. Може би все още се намираше там. Но ако Ескобар и жената знаеха този факт, въобще нямаше да го разпитват. Надали допускаха, че Нуньес би му доверил местонахождението си. В държава като тази, където Ескобар, Хайнц и Годеницата на Франкенщайн са само трима от враговете ти, защо би разкрил адреса си на журналист янки — да не си луд! Всъщност какво общо има един янки с всичко това? Но вече бяха престанали да се удивляват на този факт, поне за момента.
— С кого контактува в града? — попита жената. — Не кого чука, а с кого говори?
Сега е моментът да действа. Истината започваше да става хлъзгава и лесно можеха да го уличат в лъжа.
— Има един човек… — Замълча. — Може ли вече да си взема цигарата?
— Но господин Флечър! Разбира се! — Ескобар за миг се преобрази в загрижен домакин на коктейл. Вероятно не се преструваше. Грабна червено-белия пакет — какъвто всеки свободен човек може да си купи от някоя будка за вестници като онази на Четирийсет и трета улица — и извади една. Флечър я пое с ясното съзнание, че може да не доживее да я допуши и да напусне тази земя, преди да е стигнал до филтъра. Не чувстваше нищо, освен отслабващите конвулсии на мускулите и странното затопляне в пломбите от лявата страна на устата.
Захапа цигарата. Ескобар се наведе през масата и щракна капачето на позлатената запалка. Удари колелцето. Лумна пламък. Чуваше бръмченето на адската машина на Хайнц, наподобяващо бученето на едновремешно радио с лампи. Усещаше погледа на жената, която без капка хумор мислено бе започнал да нарича Годеницата на Франкенщайн и която го фиксираше с мръсния поглед на Койоти Ъгли от анимационните филмчета. Чувстваше сърдения си пулс и отдавна забравеното усещане за кръглия филтър на цигарата в устата си — „тръбица неподправена наслада“, както я бе нарекъл един драматург; както и невъзможно бавния си пулс на сърцето си. Миналия месец получи покана да изнесе заключителната реч на тържествен обяд в клуб „Интернасионал“, където се събираха всички надувки от чуждестранната преса — дори тогава сърцето му биеше по-ускорено.