— Това е кралска микродоза — обясни той на Върн. — За домашна употреба. Като малък коледен подарък от мен.
Той уви хапчетата в къс фолио и ги пусна в едната от торбите.
— Не знам. С тази дрога всъщност още нямам опит — призна си Върн. — Защо не дадеш и на Вик?
Но Том само нехайно сви рамене.
— Сам се оправяй с него. Не искам после да ме обвиняват, че развращавам младите.
Подаде ми предназначената за мен кесия, след което взе парите, които му подадох.
— Давай го по-кротко с тази стока, момче — предупреди ме той. За пръв път се обърна пряко към мен.
Навън, с приближаването на нощта, студът бе станал още по-режещ.
— Можеш ли да повярваш, че действително съществува място като това? — каза Върн. — Толкова беше различно, когато тук живееха само студенти и така нататък. Господи, внимавай. Пази стоката от кучетата.
Имах чувството, че ние някак си се бяхме смалили след това посещение, понесли дребните си покупки, които гарантираха бъдещите ни също тъй дребнички увлечения, без никаква перспектива, освен най-простичкия стремеж — да се надрусаме здравата. Чудех се какво още ме свързва с Върн; как така бяхме прекарали толкова много часове, потопени в илюзията на споделяната и от двама ни страстна отдаденост; защо си бях въобразил, че той е толкова навътре в нещата, когато в края на краищата се оказа, че неговият живот е също толкова дребнав, колкото и моят. И макар в него още да откривах някакво съвършенство, най-вече заради щедростта му, аз и сега бях готов да заплатя произволна цена, само и само да бъда като него, да притежавам неговото усещане, че целият свят е мой дом.
На следващия ден заминах за Мърси с автобуса. В Лондон24 трябваше да сменя експресния автобус с местния, така че разполагах с малко време да поскитам из уличките около автогарата и да изпуша един джойнт. После се огледах в прозореца на автогарата — с дълга коса, брадат и надрусан. Изплаших се от собствената си външност, та като се качих в автобуса, взех багажа си, слязох и веднага измъкнах самобръсначката си и пяната за бръснене от куфара. Втурнах се в тясната тоалетна и се заех да се бръсна с пъргави движения, като астронавтите от телевизионните предавания, борещи се с безтегловността. Не след дълго по брадата останаха само дребни следи от пяната, които почистих с бавни, методични движения със самобръсначката. Сега отражението ми в огледалото беше на по-млад мъж подобно на постепенно изясняващите се образи върху полароидните фотографии. Отново изпитах някакво необяснимо приповдигане на настроението си, може би защото бях прекрачил невидим праг, разделящ моето настояще от моето минало.
Когато изскочих навън, вече се бе смрачило и автобусът бе започнал маневрите сред оголените силуети на дърветата, за да излезе на шосето, виещо се сред голото заснежено поле. Някаква възрастна жена в палто и рокля на цветя беше приседнала на стола до вратата в преддверието на тоалетната, измъчена от чакането. На всичкото отгоре отвърна очи от мен, докато минавах покрай нея, а пък аз се изчервих от срам, като че ли бях заловен в някакво престъпление. Отвън имаше още половин дузина пътници, отпред двама по-възрастни, зад тях една по-млада жена и най-отзад двамина дългокоси тийнейджъри. Порази ме откритието, че нищо не можех да кажа за тях: нито от къде идваха, нито къде отиваха, нито за какво си мислеха. Нали бях прекарал по-голямата част от живота си в тази равнинна земя, ала все още се чувствах тук като чужденец, много малко знаех за живота, който кипеше тук, не само в този автобус с наполовина загасени светлини вътре, но и в тези едноетажни градчета; много малко знаех и какво се спотайваше зад прозорците на фермерските къщи, покрай които автобусът профучаваше, увлечен в поглъщането на десетките километри по магистралата. Не можех да се отърся от усещането, че навлизам в чужда страна.
Накрая се отпуснах уморено на седалката и скоро задрямах, все още под въздействието на наркотика, унесен от топлината на вградените към вентилаторите нагреватели. Спомних си за един телевизионен филм, в който един мъж заспа във влака и като се пробуди, се озова в някакъв град от миналото. Май се казваше Уилоуби, беше провинциално примитивен, но иначе залят от светлини. Помня, че този филм пасваше с моите юношески надежди тогава. Накрая мъжът реши да слезе от влака, за да прекрачи в царството на бляновете си. Ала се оказа, че вместо това се бе устремил право към смъртта си. Но в бляновете си, в миналото си той крачеше из този непознат град тъй уверено, сякаш за него смъртта бе само едно прекрачване от един живот в друг или дребна цена, която трябваше да заплати, за да навлезе в друг свят, по-близък нему дори от родния му дом.
24
Става дума не за столицата на Великобритания, а за едноименния град в канадската провинция Онтарио, на 100 км югозападно от Китчънър. — Б.пр.