Неколцина от по-опитните доброволци, с по-дълъг стаж в Африка, ни разпределиха на няколко групи и ни поведоха на обиколки из града. Но изнурителната жега и оголеният окалян пейзаж създаваха у нас непрестанно натрапващо се тягостно усещане за безцелност на съществуването ни тук, както и впечатлението, че сме попаднали сред едно мъртвило, че тукашният свят все още очаква нещо да го пробуди за развитие. Такситата — до едно очукани сини Датсуни и тук-там някое бяло Пежо 504 — профучаваха през тесните улици като ракети от други планети, а тълпите преспокойно се разцепваха, за да им сторят път, след което моментално затваряха оскъдната пролука. Посетихме един бар с жълта мазилка, който приличаше повече на склад и чиято единствената забележителност бе прашният джубокс, зареден с последните хитове на Ролинг Стоунс. Вътре поне бе хладно, но бе достатъчно да се поразтъпчеш само за броени минути навън, сред лабиринта от криволичещи улички, с каквито изобилстваше този град, за да се увериш, че тук ходът на времето бе застинал отпреди хиляда години.
Сред полутъмните пасажи около стария градски пазар кипеше оживена дейност, а продавачите от тесните мръсни бараки подканваха купувачите да влязат при тях, за да се възползват от мистериозните тайно внесени стоки. Всичките търговци бяха високи мъже, с остри черти, държаха се с достойнство и с надменност дори, подвикваха ни „батуре“, което, както ми обясниха, означавало „бял мъж“ на езика на племето хауса29, но когато се приближавахме до сергиите им, се преструваха, че хич не ги вълнува дали ще купим, или не, нещо от тях. Щом дойдеше времето за молитва, всичко наоколо замираше върху трескаво разстланите сред прахоляка молитвени рогозки. Докато се молеха, местните хора въобще не ни обръщаха внимание, все едно че не съществувахме за тях. Но после веднага разгорещените пазарлъци се подновяваха, и то винаги от същата точка, докъдето бяха достигнали преди молитвата.
Отделиха петнадесетина от нас — всички доброволци от самолета бяха около осемдесет души — за изпращане в югозападна посока. На петия ден станахме преди изгрев-слънце, за да се натъпчем в един овехтял автобус с накован по пода шперплат, чиито задни седалки бяха отстранени, за да сторят място на един обемист метален цилиндър, пълен догоре с бензин, нафта или пък смазочно масло, така и не разбрах с какво точно. Изясни се само, че този цилиндър бил част от някаква частна сделка на шофьора на автобуса, нещо като контрабандна доставка. Обясни ни го отговорникът на групата Ричард Хармънд, който беше дошъл чак от Ибадан, за да ни придружи по пътя дотам. Тоти рус, червендалест мъж още от самото начало на пътуването се възпротиви на шофьора и поиска от него да смъкне металния цилиндър отзад и продължи да се кара с него и по-нататък по пътя, но цилиндърът си остана на мястото. Шосето бе осеяно с огромни дупки, истински кратери, някои с диаметър над метър и половина; нашият злочест шофьор никога не си позволи да вдигне по-висока скорост, а вместо това бе принуден непрекъснато да маневрира, да върти волана във всички възможни посоки, само и само за да избегне хлътването в поредната яма, макар че понякога се случваше след като тъкмо изскочим от едната дупка, вече да нагазим в следващата. Да не говорим, че при тези резки тласъци металният цилиндър в задната част на автобуса се мяташе във всички посоки и кънтеше оглушително.
С напредването ни пейзажът постепенно ставаше все по-зелен, като накрая пред нас се ширна безбрежната савана, в която само тук-там се виждаше по някое самотно дърво. Покрай шосето се редуваха окаяни селца и някакви махали, но по-нататък те започнаха да отстъпват пред градове с по-модерен вид, сградите бяха с напукана от слънцето мазилка, виждаха се и безчет покриви на бараки — цяло море от нагъната ламарина. Спряхме за малко в Кадуна, но само колкото да закусим, сред един паркинг за камиони. Той представляваше просторен прашен площад с магазинчета, бараки и закусвални по краищата и беше претъпкан с таксита, микробуси и каравани. Отдавна остарелите автобуси имаха вид на измъкнати от някое автомобилно гробище или от склад за вторични суровини. Всеки от тях се отличаваше от останалите с „украсата“ си, защото бяха боядисани във всевъзможни, но все ярки цветове, най-вече в жълто или в синьо, и бяха нашарени с неразбираеми слогани като „Нито едно условие не е вечно“, „Бог е Бог“, „Водата е за морето“.
29
Едно от трите (хауса, йоруба и игбо) най-многобройни и влиятелни племена в 150-милионната Нигерия. — Б.пр.