Не знаех как да се държа с леля Тереза, не можех да проумея как тя гледаше на живота ни, как така тя не се плашеше от проблемите и от тяхната сериозност. След появата й тук баща ми някак си се сниши, вечно мрачното му настроение все повече се превръщаше в негов личен проблем, при това все по-незначителен, за който дори не си заслужаваше да се говори. Когато беше около леля Тереза, баща ми като че ли се стараеше да сдържа гнева си, изправяйки го като свой страж срещу нея, а изречените приглушено неясни заплахи звучаха като плах опит да се защитава. Може би заради това леля Тереза го наричаше на шега Джовани Батиста3.
— И ти като него заради всяка дреболия предричаш края на света.
Тя прекарваше дните само вътре в къщата, изцяло посветила се на грижите за бебето, но всичко вършеше лениво, подобно на градските жени. Двамата с баща ми по цял ден не се прибирахме от полето. Бяхме заети с работата около доматите, на която едвам насмогвахме. Леля Тереза обаче нито веднъж не излезе да ни помогне. Случваше се да се приберем по мръкнало и да я заварим на телефона, без да си е мръднала пръста да приготви вечерята. Баща ми, разбира се, се ядосваше и трябваше да мине доста време, преди да се успокои.
— Трябва по-малко време да работиш с устата си и повече с ръцете си.
Ала леля Тереза винаги и за всичко имаше готов отговор:
— Не мисля, че това е правилно, след като тук има хора, които не съм виждала по пет-шест години, а сега не мога да им кажа и едно „Здрасти“.
Но това, което най-силно безпокоеше баща ми, беше не толкова липсата на старание от нейна страна, колкото ленивата атмосфера, която тя насаждаше в къщата. Леля ми винаги намираше време както за своите телефонни разговори, така и за другите си увлечения. Например тя много обичаше да слуша радио, като записваше дълги списъци с думите, които научаваше от него, за да ги повтаря десетки пъти, сякаш това декламиране можеше да й помогне да схване смисъла им. Като я чуеше да повтаря зазубрените думи, баща ми много се дразнеше и лицето му помръкваше.
— Това ли те научиха през всичките години в училище? Да си губиш времето с глупости.
Най-после привършихме работата по доматите и баща ми си позволи еднодневна почивка. Но на следващия ден, когато пристигнаха чичо Алфредо и синът му Джино, за да ни помогнат да натоварим събраната реколта, се оказа, че дъждът през нощта беше повредил значителна част от добива. Трябваше да сортираме всички домати, торба по торба, за да отделим развалените. Вече се стъмни, а още не се виждаше краят на тази изнурителна работа в задния двор.
— Защо Тереза не излезе да ни помогне? — попита накрая чичо Алфредо.
Баща ми ме изпрати да я повикам.
— Трябваше по-рано да ми кажеш — рече тя, като се изправи на задната врата по престилка и чехли. — Сега трябва да се заема с вечерята.
— Забрави за вечерята — разпореди се чичо Алфредо. — Ако не свършим това тук, повече никой няма да има какво да яде. Тези домати трябва да бъдат прегледани до десет вечерта.
— Не може ли да останат за утре?
— Да бе, как ли не, за утре. Ако тази вечер Марио пропусне реда си, ще трябва да чака още цели три дни, преди да му позволят да се присъедини към следващата доставка. А след три дни тези домати ще стават само за храна на свинете.
— Ако ме изчакаш, до няколко минути ще съм готова.
Но когато тя слезе при нас, вече бяхме почти приключили, а баща ми дори бе потеглил с пикапа, за да върне работниците по домовете им.
— Ето, видяхте ли, че въобще не ви бях нужна. Пък и какво разбирам аз от тази работа?
— Ами ще се научиш! — троснато я прекъсна чичо Алфредо. — Ако беше моя сестра, вече щеше да си научила как се върши.
— Значи е вярно, че си по-лош от Марио. Сега си спомням какъв беше като по-млад.
Когато баща ми се прибра у дома, той трябваше отново да потегли, за да откара доматите в консервната фабрика. Върнал се е късно, когато ние с леля сме спели в леглата си. На сутринта той ме събуди, за да отидем на работа на полето. Веднага усетих колко силно беше ядосан заради случилото се снощи. Вече бе слязъл по стъпалата пред задната врата, когато леля Тереза, с подпухнало от съня лице, влезе в кухнята. Без да отрони и дума, той застана зад нея и щом тя се наведе да вземе нещо от долапа, здравата я халоса по тила.
— Вижте я нашата сеньорина, принцесата!
— Ох! — Леля Тереза светкавично се извърна, внезапно и окончателно пробудена, надигнала тигана пред корема си като оръжие за защита. — Да не си полудял?