В нашето домакинство отново настъпи промяна. Пак се заплете сложната плетеница от одобрявания и изблици на страсти. Напрежението между татко и леля тихомълком се превърна в причина за разбирателство. Сега те не се прекъсваха, макар леля ми да говореше с авторитет и все още войнствено, а баща ми — с повече снизходителност. Той продължаваше да създава впечатление на човек, способен да се изолира сякаш херметически от всичко, като упорито се стремеше да ме държи настрани от спречкванията си с леля. Аз пък усещах повече близост не към тях двамата, а към бебето, което като че ли не принадлежеше към нашата къща, тъй като беше все още съвсем безпомощно и непохватно, досущ като малките агнета, които фермерите във Вале дел Соле оставяха при овцете, ако бяха купени, преди да бъдат отбити.
Работата с доматите приключи след падането на първите слани, през октомври, когато трябваше да тръгна на училище. Леля Тереза ми приготви дрехите за училище, опакова сандвичи в кутията на баща ми и ме изпрати до края на улицата, където трябваше да чакам училищния автобус. Беше започнал листопадът. Цялата околност сякаш се подготвяше за тягостната зима. Докато чаках автобуса в студения октомврийски ден, имаше мигове, когато ми се струваше, че не принадлежа на света, който ме обкръжава. Мислех си само, че животът в къщата продължава и че сега леля Тереза шета из стаите в домашни дрехи, докато бебето още спи. Докато стоях самотен край пътя, целият свят ми изглеждаше странен, смален и разфокусиран, гледан сякаш през обратния край на телескоп. Във въздуха се носеше някакво ухание, от огрените планински хребети се спускаше свеж полъх, който сякаш събуждаше у мен нещо дълбоко вкоренено и добре познато, но отдавна забравено. Цялото ми тяло изтръпна от този спомен; за миг усетих как миналото ми е част от мен самия, която може внезапно да се пробуди дори и на другия край на света. Приличаше на сянка тук, край този провинциален път, край тази ферма, край тази къща.
Четвърта глава
В училището „Сейнт Майкъл“ учениците бяха разделени в мъжки и девически паралелки. То, както и църквата до него, се намираше край магистрала номер 3, на източния край на града, точно срещу старческия дом. Училището представляваше правоъгълна двуетажна сграда със стени, измазани с бял хоросан. Прозорците с метална дограма бяха подредени в дълги редици подобно на прозорците на консервната фабрика в Сън Парлор. Коридорите, свързващи училището със страничните стъпала към храма, също бяха остъклени от едната страна. Църквата беше измазана с бял хоросан, имаше прозорци с дъговидни сводове и беше увенчана със солидна камбанария. Покривът на църквата беше покрит с плочи, а единственият орнамент в целия комплекс — малък кръг от цветно стъкло под най-високата част на фронтона — украсяваше фасадата й. Насред моравата пред къщата на пастора, върху каменен пиедестал с три стъпала пред него, се извисяваше статуята на архангел Михаил4. Снагата му бе обвита в къса, богато надиплена туника на римски воин. В ръцете си стискаше метален жезъл, с кръст на върха, като онези, които носят архиепископите. Острието му, подобно на копие, бе забито в някаква гърчеща се в нозете му странна крилата змия или може би змей.
От задния двор на фермата ни отчасти се виждаха белите стени на църквата и на училището, които бяха отдалечени само на около миля по пряк въздушен път или направо през пустеещото поле, разделящо фермата ни от магистралата номер 3. Автобусът обаче ме отвеждаше в най-различни посоки, преди да стигна дотам. Почти цял час обикаляхме адресите на другите ученици. Така всяка сутрин и всеки следобед се движехме по един сложно виещ се маршрут, който преминаваше покрай безкрайната поредица от магазини и кафенета. Тази рязко насечена, зигзагообразна траектория се простираше чак до Голдсмит на север и до порт Томас на изток. През зимата слънцето едва се надигаше над хоризонта и училищният автобус потегляше на дългата си ежедневна утринна обиколка. На връщане пак същият автобус ме оставяше пред дома чак по залез-слънце. В облачните дни все ми се струваше, че целият свят, който упорито преброждаше нашият училищен автобус, прилича на странна и загадъчна чужда вселена, в която слънцето никога не прониква, където дърветата с оголени сивеещи клони завинаги са превити под напора на вятъра и където полетата никога няма да се освободят от тежестта на снега. Автобусът прекосяваше унилия пейзаж подобно на морски катер, носен от ветровете по вълните на утринната мъгла, а под нея оставаха скрити ливадите и пътищата, затрупани от мръсен сняг. Вътре, на топло, ми беше приятно, защото се чувствах на сигурно място. Нагревателят под седалката ми разпръскваше вълни от топъл въздух дори когато навън се лееше леденостуден дъжд или почвата бе скована от скреж.