— Дойчман? — запита ме той. — Ауф видерзеен? Недерландер? Италиано?5
— Италиано — кимнах аз, зарадван, че най-накрая можах да чуя една позната дума.
— Аха, италиано! — Удари с ръка по гърдите си. — Ме спийк италиано мучо, мучо. Ме пейзано.6
Когато и другите осмокласници се качиха в автобуса — разбира се, всичките до един, се скупчиха на най-задните седалки — всеки ме удостояваше с широка, щедра усмивка и разтърсваше десницата ми. Те се опитваха да поговорят с мен, като си помагаха с ръкомахания и също се кълняха, че са ми земляци, след което ме заливаха със словоизлияния на своя полуразбираем диалект. По едно време, за беля, вниманието на един от тях бе привлечено от голямата сребърна кутия за сандвичи, в която леля Тереза ми бе сложила обяда.
— Мучо, мучо — повтори дангалакът и широко разтвори ръце пред гърдите си. После посочи към мен и притисна плътно ръцете си една към друга. — Ноу мучо, мучо. — Останалите хлапаци прихнаха от смях.
Чернокосият дангалак грабна кутията със сандвичите от ръцете ми и я задържа за кратко пред себе си, сякаш й се възхищаваше. Накрая я отвори и разви хартията около горния сандвич; поднесе го към носа си и го помириса. Веднага сбърчи нос.
— Му-чо, му-чо — изрече той и подметна сандвича в ръцете на едно от другите момчета и отново сбърчи нос от отвращение.
Така моят сандвич започна да се предава от ръка на ръка. Другите момчета също сбърчиха носове, закашляха се престорено, сякаш се задушават от непоносима воня, дори се преструваха, че ей сега ще припаднат на пътеката между седалките. Накрая един от тях бързо погледна към предната част на автобуса, преди да метне сандвича през отворения прозорец. Още помня как той литна настрани и подскочи от първия удар, после пак подхвръкна леко, преди окончателно да се пльосне на асфалта.
Сега те започнаха да си предават от ръка на ръка втория сандвич. Опитах се да се намеся и да си го взема обратно, но чернокосият дангалак изведнъж замахна с ръка и ме прикова на седалката, а после юмрукът му на три пъти забързано се заби в главата ми отстрани. Политнах и треснах главата си в прозореца на автобуса.
— Но, но пейзано. Не, не, повече не съм земляк с теб.
Оттогава упорито се стараех да избягвам тези досадници, но продължавах да нося в себе си болката като незараснала рана. Необходимостта да бъда вечно нащрек всъщност ме мъчеше повече от унижението. Като че ли наистина бях белязан и това даваше право на хлапаците от автобуса да ми погаждат подобни гадни номера. Все си мислех, че би трябвало да има начин, по който да ги принудя да престанат да се задяват с мен отново и отново. Но всеки път се повтаряше все едно и също и аз се изпълвах със същата злоба и омраза. Всяко поредно унижение не ми изглеждаше като нещо, което те ми причиняваха, а като нещо, което аз винаги съм носел вътре в себе си. Момчетата, които ме разиграваха, инстинктивно бяха налучкали правилното поведение — те бяха напълно непредубедени, дори безразлични към мен и се гавреха не защото ме мразеха или защото ми бяха ядосани, а просто защото надушваха, че тая унижението в себе си. За тях бях съвсем прозрачен, като от стъкло, защото ако бях по-различен, те щяха да ме оставят на мира или дори щяха да се държат приятелски с мен.
След часовете момчетата си запазваха места в автобуса и подбираха кой точно да седне там, така че на мен често ми се налагаше да деля седалките — които бяха за двама — с някое от момичетата или с Джордж. Този Джордж живееше край Голдсмит, в една разнебитена и овехтяла фермерска къща, където през есента и пролетта можеше да се види как кокошките, а понякога и прасетата, щъкаха из предната морава и страничните пътеки, вдигайки толкова шум, че човек можеше да си помисли, че те владеят тази ферма. Самият Джордж често гледаше неспокойно и кривеше дивашки очите си като побъркан. Устата му в такива моменти зееше и това го правеше да изглежда отблъскващ. Косата му беше късо, но небрежно остригана. Тук-там се виждаха съвсем до голо остригани участъци, а някои кичури бяха по-дълги от други. Като го наблюдавах отблизо, забелязах, че той беше доста едър и як за годините си. Ръцете му бяха като на зрял мъж, а набъбналите му мускули ясно изпъкваха под ръкавите му. Но Джордж толкова се присвиваше на седалката си, че създаваше впечатление за прегърбен и деформиран. Когато сутрин се качваше в училищния автобус, веднага се втурваше като побеснял по пътеката навътре, за да се тръшне със замах на една от седалките в средата. Ухилваше се самодоволно, след което се притискаше странично до прозореца. През цялото пътуване зяпаше навън, сякаш за пръв път виждаше този пейзаж, като понякога от умора отпускаше глава надолу, провесвайки я чак до яката на сакото си.
6
Аз говори италиански много, много добре. Аз твой земляк (тук в смисъл на европеец, имитация на италиански). — Б.пр.