През първите седмици Роко на няколко пъти изскачаше от училищния автобус, за да повръща в крайпътната канавка. Неговото повръщано беше гъсто като вкиснат качамак и вонеше адски непоносимо. Веднъж той не успя да изскочи от автобуса и оплиска пътеката между седалките. Повърнатото от него започна да се стича под седалките, та се наложи шофьорът Шулц да спре автобуса и да почисти изцапаното.
Но Роко като че ли не се притесняваше кой знае колко от това, че му прилошаваше. Често го възприемаше едва ли не като шега, започваше да отговаря на италиански на другите момчета, когато те го обиждаха, а накрая се засмиваше гърлено. Като че ли за него всичко беше повод за шега — продължаваше да си прави сандвичи от нашия домашен хляб, онзи с дебелата кора, вместо да пазарува хляб от хлебарницата, както аз правех по заръка на леля Тереза. Казваше, че домашният хляб му бил по-вкусен. В училищния автобус продължаваше да сяда, където му хрумне, без да се съобразява с неписаната йерархия и с обидните подмятания на учениците от по-горните класове. Когато семейство Масакис се премести на номер 12 и 13 на Сайдбоард стрийт и децата им започнаха да пътуват с нашия автобус, аз се стремях и тях да избягвам, като оставях моята кутия със сандвичи на съседната седалка, за да не седне някой досадник до мен. Но Роко много бързо се сприятели с тях, като им говореше на своя невъзможен диалект въпреки подигравките на по-големите момчета. Той, заедно с брат си Доменико, просто престана да им обръща внимание, след което те постепенно започнаха да общуват с него, отначало просто от любопитство, а после почти приятелски.
— Знаеш ли какво означавало думата „уоп“9? — попита ме Роко, когато започна да поназнайва по малко английски. — Означавало готино италианско момче.
Оттогава нататък тази дума се превърна в нещо като дежурен повод за шеги между него и другите момчета; едно от тях, нещо като водач на групата, започна да нарича Роко свой най-добър приятел, като премяташе месестата си ръка през рамото му като негов предан защитник. Но Роко явно беше много доволен от новите си приятели, което само доказваше колко глупави бяха те.
В тази атмосфера аз останах без нищо, без никаква награда за това, че се опитвах да следвам линията на предпазливото и логично поведение. През първия месец в училище, след като Роко и Доменико започнаха да ме дразнят, страдах много. Всеки път ставаше така през междучасията, когато заварвах Доменико да ме чака до задната врата, смълчан, начумерен, смутен и изпълнен с неясни очаквания. Дотолкова не можех да го понасям, че просто го изтиквах насила до стената на училището, за да не ми се пречка по пътя, след което бързо го отминавах. За миг ми се приискваше да размахам ръце от радост, защото усещах как нещо дълго сдържано в мен подобно на животно в клетка, най-после се бе освободило. Преди той да се блъсне в стената на коридора, ми стигаше да хвърля само един поглед към болезнената гримаса, отпечатана като беззвучен крясък върху лицето му, която бе признак не толкова на болка, колкото на внезапно осъзнатата истина за нашите отношения. Чувствах се донякъде предаден, както в този миг, така и след това, защото другите хлапета заставаха на неговата страна, щом се появеше дежурният учител. Смятах се за изигран, защото досега в мислите ми той беше само едно нищо. Вярвах, че мога да излея на воля омразата си върху него, при това без никакви вредни за мен последствия. По-късно, когато той си намери други приятели и започна да ме избягва, всеки негов успех дори и най-скромният, възприемах като обвинение срещу моята неприязън към него. През пролетта Доменико придоби известност като майстор в играта на топчета, дори се зае да организира по-сложни игри с кутии за обувки и кутии за бира от бяло тенеке. Събираше всякакви видове топчета, за да ги разменя срещу шоколад или чипс, които носеше у дома за сестра си и за себе си. Веднъж дори спечели една малка препарирана птичка и после я показа на сестра си, за да й докаже колко умело се справя с всичко.