През пролетта Рита навърши шест години. Беше донякъде стряскащо, че тя расте, че ще трябва да ходи на училище, че както на всяко нормално дете ще са й нужни неща, които не са свързани с нас.
Един ден, беше малко след рождения й ден, на връщане от училището я заварих да си играе с една шотландска овчарка на предната морава. Това коли удивително приличаше на Ласи от филмите, сякаш бе подарък, донесен от някоя вълшебна фея от приказките.
— От къде го взе?
— Един мъж го донесе с пикапа си.
— Какъв мъж?
— Ами… някакъв мъж с очила. Каза ми, че мога да го задържа.
Цялата тази история ми звучеше доста скалъпено. Реших, че Рита си я измисля, кучето просто се изгубило и е дошло от някоя съседна ферми.
Баща ми предположи, че някой сигурно е решил да се отърве от псето, както се изрази той. Това бил, добави, обичайният начин да се отървеш от някое куче, като го отведеш много далеч, оставиш го до страничен черен път и там го зарежеш.
— О, Ла-си! — провикна се той, още щом го видя. После си направи труда да провери дали е мъжко, защото не искаше кучка в дома си заради затрудненията, които един ден щяха да се появят заедно с кученцата й.
— Ха, ще видим колко дълго ще изтрае тук.
Ласи обаче не даваше никакви признаци, че се готви да ни напусне. През първите дни след появата си кучето спеше край задната врата. Сякаш се боеше, че ние ще се опитаме да избягаме през тази врата в някой късен среднощен час. Сутрин то чакаше някой от нас да се покаже навън. Изглеждаше зажадняло за внимание след дългите часове в изолация, бурно изразяваше радостта си. Постепенно стана ясно, че няма никакво намерение да се разделя с нас, затова баща ми се видя принуден просто да скове за него колиба от парчета изоставен в задния двор шперплат. Дори си направи труда да боядиса кучешката колиба и да покрие покрива й с намерените в хамбара дървени шинди13, от онези, които се използват вместо керемиди. Постави колибата в задния двор, до пещта. С белите си стени и покрива с шиндите, къщичката сякаш бе миниатюрен модел на нашия дом.
Всички очаквахме да се случи нещо, което да ни обясни защо Ласи е бил изоставен от стопаните си. Ала кучето продължи да си живее в нашата ферма, сякаш бе родено тук, като на всичкото отгоре доста бързо започна да проумява кое му е позволено и кое — не. Така че не създаваше грижи нито на кокошките и пиленцата им, нито на котките, а освен това не се втурваше след всеки камион или кола, профучаващи по шосето. Не се щураше из полето наоколо, нито ни се пречкаше в краката, докато работехме навън. Въобще неговата внезапна поява ни се стори като някакво чудо, сякаш кучето бе слязло от телевизионния екран в живота. Само Рита не виждаше нищо странно в неговото пристигане, прие го с детинско добродушие, без много да му мисли, сякаш бе напълно нормално това, което се случи.
— Запомни ли мъжа, който го донесе? Какво ти каза той?
— Не го запомних.
Бяха изминали само няколко седмици, откакто Ласи се присъедини към нашето семейство, когато един камион го блъсна. От котелното чух силното изсвирване на клаксона на камиона, после скърцането на спирачките и сетне видях как Рита хукна като пощуряла през предната морава към пътя, за да се закове над Ласи, проснат върху тревата до паважа. Камионът бе изхвърлил кучето отстрани, в канавката, и сега то лежеше там, без да помръдне, с глава, неестествено извита на една страна. За миг ни се стори, че времето е спряло и никой не можеше да помръдне: Рита на моравата, аз до вратата на котелното, камионът, спрян под остър ъгъл насред паважа. Накрая от кабината слезе шофьорът — много едър мъж, с дебел слой тлъстини около кръста. Приближи се до Ласи и бавно поклати глава. Сетне избърса потта от челото си, бръкна в джоба си, оттам измъкна мръсна носна кърпа и попи потта от врата си.