„Не ми се искаше да отивам там, но нещо в мен ми заповядва, така че съм длъжен да го сторя. И това бе денят, в който приех Христос. Оттогава нататък не мога за нищо друго да мисля, освен че Светият дух е този, който ме тласка да отивам там.“
Колкото до самия мен… аз никога и никому дума не отроних за тези срещи, но място не можех да си намеря, откакто се заех да обмислям дали да се обявя за един от тях, дали да стана съпричастен към преживяното страдание по време на духовните им изпитания, за които толкова често споделяха. Бях твърде далеч от тези душевни борби и терзания. Или точно обратното — твърде близо. Никога не бях вярвал достатъчно, но и никога не съм бил напълно освободен от вярата, за да ме възпламени сега тя със своята новост. Но продължавах да упорствам, задоволявайки се единствено с мълчаливото си съгласие с тях, без да чувствам, че имам право да отхвърля избавлението, което те ми предлагаха. В крайна сметка това, което Тери и Марк виждаха в мен, се свеждаше може би само до желанието ми да не оставам все тъй самотен по време на обедните почивки.
Започнах да посещавам часовете за изучаване на Свещеното писание, организирани от Църквата на Новия завет. Тери и Марк идваха да ме взимат в неделните вечери с автомобила на един техен по-голям приятел — помня дори, че беше „Додж Полара“. Църквата се намираше на по-малко от два километра оттатък предишното ми училище „Сейнт Майкъл“, в посока към магистрала номер 3. Сградата й беше свръхмодерна и по оскъдното си обзавеждане повече приличаше на университетска аудитория, отколкото на Божи храм. Вътре имаше дървени скамейки с лек наклон, така че се добиваше впечатление за амфитеатралност, като в центъра се намираше подиумът, на който имаше само един съвсем семпъл аналой. Край църквата бе долепена зала с тесни прозорци, където се провеждаха нашите занятия. Тя беше обзаведена в същия спартански стил, с ниски дивани и кресла, подредени в кръг около масичка за сервиране на кафе, от онези, които имаше във всекидневните на всяка тукашна къща. Стените бяха напълно лишени от каквато и да било украса, което пораждаше чувството, че това е помещение, в което няма място за нищо нечисто, помещение, където не може да вирее нищо ексцентрично или суетно.
Занятията водеше мъж, когото всички наричаха просто Том — може би беше прехвърлил тридесетте. Носеше най-обикновени сини джинси, никога не закопчаваше копчетата на ризата си, ала въпреки това изглеждаше безупречно спретнат, пък и притежаваше дарбата да наелектризира атмосферата подобно на някой умел телевизионен водещ. Всяка седмица ние изучвахме по няколко пасажа от Библията, като Том ни предлагаше учудващо компетентни тълкувания на текстовете, помагайки ни да вникнем в закодираните им послания. Веднъж ни прочете една вестникарска статия за някакъв беглец от Съветския съюз и затова колко трудно му било да повярва в Бог, след като през целия му досегашен живот му набивали в мозъка, че никакъв Господ не съществува. Аз обаче останах най-силно поразен от плашещата свобода, в която е живял този беглец — да съществуваш без никаква вяра, без да подхранваш съмнения в правотата си, без да се терзаеш, без да се страхуваш от греха, без нито за миг дори да допускаш, че може да грешиш, да не се доверяваш само на заученото, да не разчиташ на ленивите си умствени навици.
И тогава — много добре помня, че беше в началото на март — в нашата църква пристигна проповедническия поход начело с Били Греъм16. Тери и Марк заедно с техния приятел дойдоха да ме вземат. Когато стигнахме до църквата, тя беше претъпкана с народ почти до предела си. Във въздуха витаеше същото напрегнато очакване, както преди да вдигнат завесата на някое театрално представление. Службата започна с кратко музикално встъпление, после изпяха един химн и накрая някой от църковните настоятели обяви, че тази вечер ще говори самият Били Греъм. Пред нас се появи дребен мъж в черен костюм и бяла риза, видът му бе донякъде невзрачен, а цялото му тяло се поклащаше чак до върха на черната му коса.
— Добре беше да се чуят тези вдъхновени гласове. — Той действително имаше вид на много доволен от нас. — Искам само да ви известя, че тази вечер ще се забавляваме много добре.
16
Прочут проповедник, много влиятелен общественик, миротворец и духовен съветник на президенти на САЩ; р. 1918 г.; евангелист, от Южната баптистка църква. С изключително могъщо медийно присъствие — общият брой на слушателите по радиостанциите и зрителите по ТВ каналите се оценява общо над два милиарда души. — Б.пр.