— Надявам се да не се окаже нещо сериозно — каза г-жа Амхърст.
Аз веднага съжалих, че им позволих за пореден път да се уверят колко сме уязвими.
Макар че резултатите от изследванията нищо не разкриха, баща ми изглеждаше доста зле. Лежеше съвсем отпуснат, без да помръдва, а когато го посещавахме, само дремеше. Леля Тереза му занесе домашна храна, но той почти не я докосна.
— Причината за всичко е в главата му — рече тя на чичо Алфредо. — Не му дава мира онова, което иска да стори г-жа Амхърст с момичето… нали знаеш колко болезнено реагира той на това.
Накрая лекарите решиха да го прехвърлят в болницата в Уиндзор19. Там му направиха още изследвания, след което се решиха на операция. Леля Тереза остана през целия ден в болницата, а привечер го посетихме и ние тримата — чичо Умберто, чичо Алфредо и аз. Когато го видяхме, баща ми още се възстановяваше от упойката и едва ли успя да ни разпознае. Влезе една сестра, за да му смени системата, после се появи и един доктор, който се затвори при него, като дръпна завесите. Успях да надзърна през пролуката и видях как лекарят сваляше превръзките от корема на баща ми. Забелязах дори следата от шева на хирурга, като от ножица по някоя дреха.
— Изглежда, че лепилото държи — каза докторът на излизане от болничната стая кой знае защо с радостна усмивка. — Тъкмо навреме сме го оперирали, тъй като вече е бил наполовина загнил.
— Така казаха и преди, когато още нищо му нямаше — промърмори леля Тереза.
— Е, добре де, в такива случаи невинаги може да се постави точна диагноза, преди някой доктор да ти отвори корема и да се огледа вътре. Но при всяко положение само след няколко месеца ще се оправи и ще бъде като нов човек.
Баща ми като че ли не желаеше да излезе от унеса след операцията. Много дни остана в същото полубудно състояние. От време на време се завръщаше в света на будните, но после пак го напускаше, като бълнуваше несвързани фрази подобно на изпадналите в делириум или на измъчваните от силна треска. Леля Тереза се грижеше за него като за малко дете, но често губеше търпение и започваше да му крещи:
— Какво бе, Марио, какво има пак?
Той вяло се оплакваше от главоболие и от болки в стомаха. Дълго време, след му спряха системите, не искаше нищо да яде. Положихме много усилия, докато започне да се храни. Постепенно, докато беше в болницата, нашите посещения се разредиха и ставаха все по-напрегнати. Сестрите влизаха в болничната стая само колкото да го проверят, да му донесат хапчетата и да надраскат набързо нещо на таблата, висяща на рамката на леглото откъм краката му. Престорените им усмивки нищо не ни говореха.
— Даваме нещо, което да му помогне да заспи.
— Все едно и също се повтаря — навъси се леля Тереза. — Докторът рече, че нищо тревожно няма, ама като не знаем в какво да вярваме…
Междувременно се сблъскахме и с ред проблеми около оранжерията. Някои от посевите пострадаха от маната. Пръв откри това бедствие чичо Алфредо при поредното си наминаване в новата оранжерия. Набитото му око веднага забеляза, че горните листа на около половин дузина растения са сгърчени и загрубели като кожата на гущер. Чичо Алфредо почервеня от гняв.
— Възможно ли е никой от вас да не забележи какво става в оранжерията? Сигурно болестта вече е поразила половината реколта.
Всички се втурнахме да търсим поражения и много скоро открихме и други щети — тук-там се натъквахме на малки островчета от заболели стъбла, чиито върхове бяха клюмнали сякаш са попарени от слана. Трябваше да ги бележим, а после да се приберем у дома, за да обмислим най-неотложните мерки. Преди това се налагаше да се преоблечем и старателно да си измием ръцете. Тъй като проклетата болест засягаше само току-що развилите се листа и краищата на стъблата, трябваше да режем върховете на заразените растения, но да се постараем да спасим поне каквото бе възможно от узрялата реколта на долните, по-стари листа. За наш ужас обаче се оказа, че всеки ден изникваха нови случаи. Само за две седмици цялата ни оранжерия се превърна в един хаотичен лабиринт от наскоро прорязани пътеки — това бяха зоните с отскубнатите заразени посеви, за да се отделят здравите от болните. Въпреки изнурителното прочистване все повече нарастваше усещането ни, че напразно се бъхтим: без нов растеж добивът щеше все повече да намалява. Наскоро заразените растения не след дълго клюмваха и придобиваха окаян вид, останалите по стъблата им плодове зрееха мъчно и бяха по-дребни, така че още преди средата на сезона продукцията ни се оказа сериозно застрашена.
19
Град в канадската провинция Онтарио. Освен него в Канада има още три града с това име (в Квебек, Нюфаундленд и Нова Скотия), 4 в Англия, 3 в Австралия, 1 в Нова Зеландия и 29 в САЩ). — Б.пр.