— Ако бях на твое място, щях да държа Тереза под око — изрече той накрая. — Тя е тази, която притежава реална власт във фирмата, така че по този въпрос не бива да се заблуждавате.
След влизането в сила на всички документи, титли и печати се установи нов ред, който поне на първо време изглеждаше окончателен, но той тепърва трябваше да придобие реална форма и да ни обвърже, както става във филмите, едва ли не до края на света.
Моята конкретна роля се свеждаше до това, че бях изключен от цялата схема. Така че знаех твърде малко за промените и за плановете, преди да дойде ред да бъдат осъществени. Трябваше да изчака реда си и Доминик, който ме бе впечатлил с упоритостта си да следва своите лични, макар и скромни предпочитания — едва успя да завърши последния клас в гимназията, след което постъпи като дърводелец в държавния колеж в Уиндзор. Но скоро след това се завърна в семейното лоно и се залови да работи по цял ден във фермата. Беше все така навъсен, но сега се държеше по-сериозно, по-зряло, сякаш бе решил да подплати поведението си с всичко онова, което дотогава бе постигнал. Работата му се вписваше в естествения трудов ритъм, спазван от цялото семейство, с който лично аз бях изгубил допира си, защото всичко се свеждаше само до мълчалива, робска работа дори и най-дребните ежедневни задачи. За мен това беше все по-неприемливо. Наскоро купихме нов пикап. Познатият надпис на вратата на стария пикап — „Марио Иноченте и син“, с който толкова отдавна бях привикнал, че вече въобще не му обръщах внимание — сега бе заменен с дъговидни надписи над всяка врата. На тях се четеше „Иноченте Фармс Лимитид“, изписано със сенки около буквите, в зелено, бяло и червено.20 Порази ме това, че от първоначалния надпис бе останала само фамилията на двамата с баща ми, само че липсваше идеята, че бащата и синът непременно трябва да работят заедно.
Съзерцавах всички тези промени някак си от разстояние, при това значително. Баща ми, фермата, моят живот тук… Не можех да се отърся от усещането, че рано или късно ще ми се наложи да се разделя с тях, защото моята дистанцираност от всичко тук ще ме отведе към някакво ново, неизвестно и чисто бъдеще. Понякога се случваше да видя баща си да работи сам в оранжерията, която пристроихме към сградата на котелното, да се грижи за лозите и смокините, които бе посадил там; да коленичи като дете, за да ги загърля или казано другояче — да оформя малка предпазна купчина пръст около всеки корен, да насочва към тях водата, в която бяха разтворени торовете. В подобни мигове си го представях как постепенно ще остарява, но без сътресения и без кавги, за да се грижи за своите лози и овощни дръвчета като съвестен и опитен провинциален стопанин. Искаше ми се да го оставя така, уверен в малката територия на собствените си дела и начинания; спокоен, че всичко с всеки от нас, ще бъде наред; че нашите спорове и перипетии и всичко, което бяхме загубили, няма да ни лиши от шанса да спасим душите си.
Все пак бе странно, че дори сега, когато безспорно преуспявахме, в паметта ми възкръсват най-вече спомените за пречките и трудностите, за постоянното и мъчително усещане, че сме на ръба на разорението. Не можех да се отърся от тягостните спомени за непрекъснатите караници между баща ми, чичо ми и леля ми. Може би не трябваше да забравяме как едвам сме се разминали с катастрофата, която за щастие отдавна вече сме загърбили. Дори и Роко се подаде на това увлечение. Неговото поведение се промени, постоянно се подлагаше на сурови ограничения, сякаш се опасяваше да не пропусне нещо важно. През цялото време бяхме постоянно заклещени в капана на напрежението заради избора, който трябваше непрекъснато да правим — между инициативността и отстъплението и който изискваше да бъдем най-дръзки и смели именно когато се случваше възможно най-лошото. Сякаш намирахме в злата си участ някакво своеобразно оправдание, след което се вкопчвахме в страховете си като в талисман. Живеехме живота си със същата неимоверно закоравяла пестеливост, със същото неясно усещане за заплаха като селяните в Италия, които всяка година се питат дали тази жътва няма да се окаже последната. Когато се замислех за това как преживявахме във фермата, винаги ме спохождаше чувството, че не сме напреднали много, а сме си останали все същите, завинаги приковани към един остров насред сушата, на който царуват неоспорима логика и правила за това кое е редно и кое — не и доколко свободни можем да бъдем.
20
Цветовете на италианския трикольор, съвпадащи с цветовете на българския, но подредени като вертикални ивици: зелена, бяла и червена. — Б.пр.