На връщане Рита и Елена се разминаха с няколко групи от свои приятели, та трябваше да се спираме, докато разговарят с тях.
— Хей, знаете ли? На всяка цена трябва да опитате въртележката. Диво е! След малко отново ще се върнем там.
— Не знам, но мисля, че все пак си струва да се изстреляме нагоре или нещо подобно, макар да изглежда страшничко.
В тези думи се съдържаше косвено одобрение на това предложение и така те поеха към въртележката, за да се повозят на нея двете заедно, а след това и поотделно. Рита като че ли искаше да впечатли всички около себе си, но след първоначалната си самохвална закана изведнъж изгуби интерес и се отдръпна от въртележката, смълчана и замислена.
— Все пак ми се струва, че ще е по-добре да си вървим.
Към три часа следобед ние се присъединихме към тълпата, насъбрала се пред големия подиум за шоуто. Един хеликоптер се появи над по-отдалечения край на панаира и ни разсея. Вече го бях виждал да кръжи над града по време на откриването на панаира.
— Татко каза, че може да ни разреши да се качим на него в събота вечерта — каза Рита.
Обаче като видях как Елена крадешком я изгледа укорително, се досетих, че тази лъжа си я е изсмукала от пръстите.
Начело с Рита ние се запровирахме сред гъстата тълпа към откритата площадка за състезанията. Във въздуха витаеше напрежение, атмосферата бе заредена с тръпнещо нетърпение и с предусещане за някакво насилие. Усещаше се и огромно количество аморфна енергия, натрупана в насъбралите се дечурлига. Насред централната алея бе издигнат обширен подиум с екран в дъното, на който се виждаше път, застлан с жълтеникави плочи, виещ се към мержелеещия се в далечината Изумруден град. Най-удивително бе, че този приказен град чудесно се сливаше с естествения фон на полето с жълтееща се царевица, простиращо се далеч отвъд панаирната площадка. Като се настанихме на седалките, Рита се наведе към Елена и произнесе прекалено театрално:
— Няма друго място като родния дом, няма друго място като родния дом.21
Една млада жена с две малки деца седеше до нас. Изящните й голи колена се подаваха изпод подгъва на роклята й. Тя ми се усмихна съчувствено както един родител на друг родител.
Представлението беше имитация на „Магьосникът от Оз“ и започваше с кратка увертюра, изпълнена от малобройния духов оркестър. После на подиума, използван като сцена, се появи мустакат магьосник с дълги поли и висока шапка. Представи се като професор по чудесата и повика една артистка с плътно прилепнали като втора кожа дрехи и с обувки с високи токчета, която обяви, че името й било Доти — очевидно съкращение от Дороти. Но моето внимание бе привлечено повече от тълпата и най-вече от белите колене на жената до нас. Кой знае защо денят започна да ми се струва провален заради усмивката на тази жена и защото тя най-добронамерено приемаше Рита като моя дъщеря или някаква друга роднина. През целия ден Рита само ме дразнеше с преструвките си, макар че ми беше не по-малко трудно да се откажа от това да я придружавам. Може би през цялото време се бях вглеждал, за да уловя в нея някакви признаци на непокорство, но когато действително се стигна до този момент, аз вече предпочитах тя да се поуспокои, не исках да възприемам остатъците от чувството си за отговорност като неизказан упрек за поведението ми. Нали само след няколко дни заминавах за университета, така че сега изцяло бях съсредоточил вниманието си единствено върху тази възможност за бягство от досегашния си живот тук, гледах на нея като на последната отчаяна надежда за спасение; пък и от всичките години в Мърси ми бяха останали единствено горчивината и чувството, че нищо, което се бе случило тук с мен, не е било цялостно или пък неопетнено.
От няколко години ние посещавахме панаира семейно. Заедно гледахме представленията — сврени сред гъстата тълпа, която не преставаше дразнещо да бъбри в полумрака. След това се разхождахме по централната алея, спирайки се понякога пред някоя сергия или павилион, най-често пред шатрата, където един удивително широкоплещест уличен търговец предизвикваше минаващите зяпачи да рискуват с опасни залози. Веднъж баща ми дръзна да приеме предложението на панаирджията да му плати петдесет и пет долара, ако баща ми заложи петдесет долара. Помня как баща ми се засмя прекалено силно, навярно за да прикрие смущението си.
— Ето, сега аз ще взема твоята петдесетдоларова банкнота — рече панаирджията и пъхна банкнотата в шапката си с широк показен жест, типичен за фокусниците, — след което ще ти дам в замяна моите петдесет и пет долара.