Евгений Лукин
В страната на залязващото слънце
По мнение на японските специалисти, прекаленото увличане от работата е не по-малко вредно от наркоманията. В Япония са убедени, че „трудохолиците“ трябва да бъдат лекувани и превъзпитавани.
— В наркологията? — не повярва Руслан. — Как така в наркологията? Защо?
— Не защо, а за какво — поправи го недоволно майорът, преглеждайки вчерашния протокол. — Трябва да се лекуваш… И благодари, че в наркологията, а не при съдията. Че той щеше да ти лепне петнайсет дни принудителен отдих… А така, смятай, си се отървал само с един ден… Охо! — учуди се той, вдигайки вежди. — Значи и съпротива при задържането си оказал?…
— Не съм оказал!
— Как така не си оказал? „Направил опит да отнеме иззетото оръдие на правонарушението…“ Така ли беше?
— Е, така, но…
— Да вървим — каза майорът, сложи протоколите в папката и се надигна иззад бюрото.
Във вехтия японски микробус качиха и петимата: четирима бяха хванати вчера по същия член, както и Руслан, а петият, колкото и да е странно, бе задържан за пиянство. Той веднага седна по-навътре в ъгъла и с подигравателна усмивка заоглежда останалите.
— Издънихте ли се, пилета? — осведоми се ехидно той. И без да получи отговор, продължи самодоволно: — А мен ми е все тая! В наркологията? Давай в наркологията… Уплашили таралежа… с гол… така де! От мен няма и какво да вземат, а инжекцията, тя пари струва!
— Млъквай, а? — мрачно го помоли Руслан. — И без теб ми е гадно…
След вчерашния удар с гумена палка рамото още го болеше. Пияндето понечи да отвори уста, но като видя мрачните лица на другарите си по нещастие, сметна за по-добре да не нахалства и последва съвета на Руслан. А той, пъшкайки, протегна длан зад яката на ризата и се зае да масажира удареното място…
— С палка ли те фраснаха? — по-скоро с любопитство, отколкото със съчувствие попитаха отдясно.
— Аха… — процеди той.
Майорът още не се показваше. Цивилният шофьор задряма, отпуснал ръце на волана, а главата — върху ръцете. Вратата е отворена, документите ги върнаха — скачай и изчезвай! Само че няма къде да изчезнеш… Сега ченгетата знаят адреса, ако се наложи — и в къщи ще се изсипят…
— Значи не са те хванали в офиса? — съобрази накрая съседът отдясно. — Направо на улицата, така ли? И как се изхитри?
— Как, как! — сърдито каза Руслан. — В денонощния павилион си купих „кози крак“. Нали знаеш, за вадене на пирони… А до мен се търкаля дъска, от нея пирон стърчи… И аз извадих козия крак и опитах…
Съседът тихичко подсвирна. — Тоест „с особен цинизъм“… — с вид на познавач той преведе чутото на езика на протокола. — Сигурно ще ти лепнат още и съпротива, щом са те фраснали с палката…
— Вече ми лепнаха… — Руслан въздъхна и се обърна настрана.
— А нас с моя човек ни хванаха направо във фирмата, топлички… — съобщи, небрежно разтягайки думите, сякаш се хвалеше, същият този съсед, който по всяка вероятност не за пръв път попадаше в такава ситуация. — Работният ден свършил отдавна, а ние седим и бачкаме… Изведнъж — бум, тряс!… Вратата отлетя с пантите, нахълтаха с качулки, с автомати… „Стани! С лице към стената! Ръцете на тила! Проверка!“ К-козли… „Ама ние — казвам, — не за това сме останали! Ние сме такива… от сексуалните малцинства!…“ Ама кой ти гледа — „от сексуалните“! Компютрите включени, на бюрото — документи… — В края на разказа той все пак се вкисна, вяло махна с ръка и прекъсна речта си.
— Мен пък ме предаде жената — реши да поддържа разговора дребният мъж със сухо сбръчкано лице. Помисли и добави от сърце: — Кучка… С нея се сръфахме заради шкафа. За какъв дявол да купувам, казвам — сам ще направя! А тя на мен: направиш ли — ще те натопя… Вече направи, казва, едно шкафче — страх ме е да го гледам… Е, добре! Сега само една калъфка за възглавница да ушие! Само един чаршаф да скъси!… Ще отида при ченгетата и ще я наклепам!
— За домакински работи не наказват — припомни през зъби Руслан. — Още повече жени…
— Ето ти тебе и законодателство!… — не пропусна да вмъкне оклюмалият съсед отдясно. — Сигурно само у нас в Русия е така: щом е жена — значи винаги е права…
Пострадалият чрез съпругата си сбръчкан мъж изруга полугласно, но тук накрая до микробуса се появи майорът. Леко прегърбен, угрижен, той седна на предната седалка, хлопна вратата и остави папката на коленете си.
— Стига спа! — подхвърли той на сепналия се шофьор. — Карай…
След гадния, мъждиво осветен въшкарник, където наровете бяха два пъти по-малко от задържаните, пролетният ден сияеше особено приветливо. Микробусът подмина редица ярко боядисани денонощни павилиони, зад стъклата на които съблазнително проблясваха дърводелски и шлосерски инструменти. Преди павилионите бяха пет. Сега — три. Вторият и четвъртият бяха изчезнали някъде, и сега на техните места имаше само два квадрата разкъртен асфалт. Притискат, притискат търговците… Скоро сигурно и длето няма да има откъде да се купи… Спряха на червен светофар недалеч от някакъв строеж. Там зад ниската бетонна ограда се кланяха два новички италиански крана и блестяха лъскавите каски на мургавите работници. Също, види се, някъде от Италия. По договор…