Руслан премига, но се подчини.
— С пемза, с пемза ги търкай сутрин — недоволно забеляза приятелят и учител Коля, разглеждайки и опипвайки дясната длан на Руслан. — А после с крем… Заради едните мазоли само ще те приберат! Ето виж моите… — И той показа добре гледаните си меки ръце, за които човек дори не можеше да си помисли, че принадлежат на един от най-закоравелите и непоправими трудохолици в района.
Като изпрати приятеля и учителя си, Руслан постави веригата на вратата и бавно изтри с длан внезапно пламналото си лице. Обзе го нетърпимо желание: да ритне вратата на килера, да отвори тайника… Не, така не става… Всичко трябва да бъде нежно и красиво… С разтуптяно сърце той мина в кухнята, изми двете чаени чаши, сложи ги на сушилната решетка и се върна обратно.
Широката дъска за гладене с тръбна рамка, освободена за минута от платненото покривало и прикрепена с два болта към плота на масата, се превърна в неголям удобен тезгях. С неволно разтреперани пръсти Руслан разгъна измъкнатата от килера торба — и сърцето му се сви сладостно и болезнено… За пръв път я бе видял да се търкаля насред тротоара в най-неугледен вид, но това беше като удар с нож в сърцето. Той още не знаеше защо му е нужна тя, и ще послужи ли изобщо за нещо, тази половинметрова дъска, широка около една длан, но още тогава, при първата среща, изведнъж му стана ясно до болка, че друга такава няма, че да мине покрай нея и да не я вдигне от земята — това не е по силите му…
И ето сега, като я сложи на тезгяха, той любовно поглади грапавата сива повърхност. После хвана грубото ренде-копач, изчака още малко и накрая, когато вече не издържа, с наслаждение свали първата дълга стружка. Оголи се съблазнителна сияеща вдлъбнатина. Бързо, поривисто той оголи горната страна, после остави грубия инструмент и с трепет взе финото ренде…
Опиянен от страст, плавно и с размах той отново и отново потъваше в разкошната, еластична и в същото време податлива дървесина. Срамежливо се къдреха нейните нежни стружки, криейки и отново оголвайки най-съкровените места. Шумолейки, съскайки и хлипайки, тя подлагаше на силните мъжки ласки звънящата си бледорозова плът, и Руслан вече леко се задъхваше, усещайки, че още няколко мига — и двамата ще се слеят в сладостен чуден екстаз…
Така и не успяха обаче да се слеят. На вратата се звънна отново, и този звън не беше на добро — рязък, дълъг, властен. Заварен неподготвен, Руслан замря до тезгяха. Да не отваря! Няма да отваря! Всички са си отишли. Няма никой вкъщи… Звънът се повтори, а после, за ужас на Руслан, издрънча опънатата верига, вратата се открехна. Кретен! Знаеше, знаеше, че езичето на ключалката понякога заяжда — и даже не провери! Тихо стенейки, той свали веригата съвсем. Вече нямаше какво да губи.
Престъпилият прага майор (същият, който откара задържаните в наркологията) с неприязън огледа виещите се навсякъде стружки, тезгяхът, рендето в безсилно увисналата ръка на стопанина. После притвори зад себе си вратата и подаде на Руслан някакъв продълговат пакет.
— На, дръж!
За всеки случай Руслан се отдръпна назад.
— Какво е това?
— Козият крак — поясни през зъби милиционерът. — Значи така… Вчера никой не те е задържал. И в наркологията днес не си бил. Ясно?
— Ясно… — машинално повтори Руслан, но веднага се запъна. — Т-тоест как така — не съм бил?
Майорът злобно изкряка и още веднъж огледа разхвърляните в изобилие улики.
— Обяснявам — процеди той. — Проверка от прокуратурата. Разкриват трудохолици сред сътрудниците на МВР. Нормата беше — не повече от петнайсет задържания на ден. А ти се падаш шестнайсети… Накратко, продължавай да си рендосваш, но за вчерашното — никому нито дума!