— Имаш право. Значи Иса Бен Мернем наистина е сторил всичките тия чудеса, дето ни ги разказа?
— Да.
— Но защо сега вече не се случват чудеса — нито при нас, нито при вас?
— Такива все още се случват.
— При вас?
— И при нас, и при вас.
— Това не го вярвам!
— Защото очите ти са затворени. Необходимо е само да ги отвориш и ще видиш навсякъде чудеса.
— И ти мислиш, че аз вече също съм преживял такива чудеса?
— Да.
— Машаллах! Назови ми едно, едно-единствено и ще повярвам!
— Няма да ми е никак трудно. Хаджи Халеф Омар разказа преди малко как ви подслушах. Ти приканваше твоите воини да се присмиват на Сали Бен Акил. Те го сториха и ти после каза на него и баща му: „Сега знаете ли какво мислят за вас разумните мъже? Утре по това време ще чуете същото хилене от устата на Шейтана в Джехеннема и то ще звучи в ушите ви през всичкото време на вечността! Вашето очакване е лъжа, надеждата ви заблуда и вярата ви измама. Нито Аллах, нито неговият Пророк ще се смилят над вас и когато после в смъртния си страх се обърнете към лъжовния бог на неверниците, който се казва Иса, то Небето ще се отвърне напълно от вас и Пъкъла ще възликува на вашето отцепничество!“. Това бяха думите ти и ти ще се съгласиш, че така си ги казал!
— Да.
— Ти считаше просто за невъзможно, тъкмо обратното на твоята заплаха да се случи?
— Да, за съвсем невъзможно!
— Е, какво последва после? Беббехите бяха освободени, а ти самият попадна в плен. Каквото смяташе за невъзможно, се случи. Но когато нещо невъзможно стане истина, хората го наричат именно чудо. Още ли се съмняваш, че има чудеса?
— Не знам какво да кажа, ефенди.
— Ти го съзнаваш, ала се противиш да го признаеш. И все пак към това чудо се прибави даже едно още по-голямо. Сали Бен Акил и неговият баща, вашите смъртни врагове, седят сега при вас като приятели. Те нито дори са заплатили дийе, кръвнината. Ако и това не е чудо, то изобщо не може да има чудеса!
Шир Самурек тук скочи и извика:
— Сега, сега, уцели ти вярното, ефенди, сега ти отново ме победи! Че това можеше да се случи, в живота си не съм го мислил. Да, случи се чудо! Сега съм убеден в това. Но вие бяхте тези, които съумяхте да извършите всичко това. Любовта е била вашата водителка. Пред нея се сгромоли цялата голяма сграда на нашата омраза и отмъщение в едно Нищо. Ще се върнеш ли в страната на кюрдите, ефенди?
— Това зависи от Бога. Ако той го поиска, ще стане.
— Иншаллах! Тогава ти ще бъдеш посрещнат от нас като брат и приятел, на когото ние ще изпълним всяко желание. Сега обаче трябва да разкажеш по-нататък за Иса, Разпнатия, и неговите дванайсет хавариюн119. Тъй като утре вече ще се разделиш с нас, трябва да се възползваме от краткото време, което ще бъдеш в нашата среда.
С какво удоволствие откликнах на тази покана! При това преследвах едно определено намерение. Аз вече казах, че келхурите бяха планирали да проведат през границата един поход за грабеж и плячка, и аз си поставих задачата да ги отклоня от него. Че аз не биваше, както се казва, още от прага да се изсипя в къщата, беше ясно от само себе си. Аз въздействах потайно, с леки намеци. Подкрепях назиданията с примери от собствения си живот и в крайна сметка постигнах успеха, че Шир Самурек наглед от само себе си дойде на въпроса:
— Ама в такъв случай, ако осъществим бойния си поход, ние ще извършим един такъв голям грях, който изобщо не може да ни бъде опростен. Не мислиш ли и ти така, ефенди?
Аз се престорих, сякаш едва благодарение на него съм си спомнил за това намерение, и отговорих с „да“. Сега на него му предстоеше една двойна борба, а именно със самия себе си и със своите хора. Той и те бяха свикнали на разбойнически живот и гледаха на грабежа като на рицарско дело. Бяха предприели похода, за да направят плячка. Трябваше ли сега да се откажат от тази плячка? Трябваше ли да се върнат с празни ръце по домовете и да бъдат осмени? Бях се заловил с почти невъзможното, защото моето влияние върху тези три четвърти варвари датираше едва от днес. То беше прекалено ново и слабо, за да излезе насреща на техните традиционни схващания. Но тъкмо чрез това, че не говорех категорично и командващо, а ги водех едни срещу други и само в щекотливите точки вмъквах по някоя възразителна или ободрителна дума, в края на краищата все пак постигнах целта си. Беше решено грабителският поход да се обърне на ловен и още утре да си потеглят обратно.
Аз приех, че само Халеф е отгатнал тайното ми намерение, ала се намирах в заблуда, защото Сали Бен Акил ме взе под ръка в един миг, когато не ни обръщаха внимание, и ми нашепна: