— Ефенди, за теб, изглежда, всичко е възможно. Ти дори съумяваш да го постигнеш, без никой да заподозре, какво си искал. Ти можеш всекиго да насочваш според волята си. Ако те водеха лоши намерения, ти щеше да си един изключително опасен човек. Слава и хвала на Аллах, че се стремиш само към доброто!
Беше много късно, когато най-сетне отидохме да спим. Затова и на заранта станахме по-късно, отколкото си бяхме наумили. После не се замотахме с потеглянето. Възнамерявахме да придружим келхурите само до изхода на тясната долина и да се отправим сетне към Хой, докато тяхната посока беше на север. Шир Самурек се качи последен на коня. Преди туй обаче ми връчи откраднатите пари на ханджията Али с думите:
— Ефенди, беше много тактично от твоя страна да не ми напомняш за десетте хиляди пиастри. Ето, имаш ги! Като ти ги давам, аз изпълних всичко, което поиска от мен.
Той подкара след хората си. Следваше го малкоегундът с мъжете от Хой, които също бяха получили имуществото си. Аз отидох с Халеф още веднъж до Мусаллах, за да изрека там една кратка молитва. Двамата беббехи. се присъединиха към нас. Когато ние после също възседнахме конете си, за да яздим след келхурите, Сали Бен Акил посочи към Капелата.
— Това е мястото, където ние вече чезнехме в смъртта, когато ти ни даде нов живот. Но не само живот ни донесе ти, а също и виделината на любовта, която оттук насетне ще ни озарява. Ние, за съжаление, скоро ще трябва да се разделим с теб, защото днес имаме все още еднакъв път с келхурите, ала нашите сърца са пълни с благодарност. Ако Аллах изпълни желанието ми, то аз някога отново ще те срещна и тогава ти ще узнаеш дали още вървя по дирите на Махди, или за мен се е появила другата звезда, за която ни говори. Нека благословията на Аллах бъде и по-нататък с теб, както те е съпровождала досега!
Ние настигнахме келхурите долу в долината и яздихме заедно с тях и беббехите докъдето рекичката излизаше от планината. Там си взехме сбогом. Това стана по ориенталски многословен начин, който най-често е форма без съдържание. Тук обаче метафоричните изрази бяха сърдечно и искрено изказани. Когато после останахме сами с хората от Хой, Халеф прекара ръка по лицето и каза:
— Сихди, раздялата е една уйдурма, която трябва да бъде премахната, защото похваща дълбината на задоволството като някоя разбърквачка и поросява ъгълчетата на очите ни, та те потичат като чешма с два чучура. За щастие ние намираме утеха във възвишената мисъл, че ние не само победихме тези толкоз много врагове, ами даже ги преобразихме в приятели, а аз притежавам кожусите на трите млади мечки, които с красни слова ще разпространяват нашата слава. Моето настоящо разположение на духа е много по-добро и благородно, отколкото неочакваната благоразположеност, която почувствах, когато бях запратен от тулумбата на Хол в клонака на дървото. Дано тая пръскачка бъде обладана от всичките зли джинове и нивга не намери рахат, ни деня, ни нощя!
Нашите сегашни придружители всячески се стараеха да ни уверят в своята благодарност и приятелство, ала ние се държахме настрана, защото дори най-знатният от тях — малкоегундът, чиято интелигентност според ханджията далеч надвишаваше нашата мъдрост, нямаше с какво да ни привлече да се ангажираме по-отблизо с него. Така относно тази езда „към дома“ няма какво друго да се спомене, освен че не се случи нищо, и че пристигнахме благополучно в Хой.
Там предизвикахме сензация, жителите се стекоха на гъста тълпа и ето как Халеф отново намери възможност да блесне с ораторската си дарба. Колко щастлив беше само Али, когато му връчих парите! Жена му също ни благодари и после тайно ми каза с радостни сълзи в очите, че той й дал твърдо обещание да не се връща повече към своя порок.
Ние останахме пет дена в селището, чиито жители кажи-речи ни обсипваха с приятелски чувства… само един — не, а именно аптекарят. Той официално ни обвини в конекрадство и поиска да бъдем строго наказани, ала тъжбата му беше отхвърлена. След това дойде в хана и поиска от нас обезщетение. Халеф веднага изяви готовност да му го изплати във всеки размер, само че с… камшика. Оттук насетне той ни остави на мира и ние повече не го видяхме до напускането си на Хой. Тогава той беше застанал до пътя и ни мяташе яростни погледи, които обаче не бяха в състояние да смутят нашето равнодушие.
14. В глуха линия
И ето ни отново край Нил, и то в дълбоката гора, която се простираше до водата и бе отделена от нея само с тясна ивица тръстика. Могъщи дървета сунут и субакх съединяваха своите корени в един непроницаем дори за южното слънце листен свод. Червените стволове на мимозата талха120 протягаха дълги, водоравни клони над тръстиката, където една гъста драперия от люлякови листа плакнеше своя подгъв във водите. За човек би било немислимо да издържи царящата в гората жега, ако голямата река не протичаше толкова наблизо. Но как се бяхме озовали от толкова далеч горе до това място долу край Бахр ел Абиад?