Едва бяхме открили близостта на кервана и забелязахме, че от него се отделят и избързват напред двама ездачи. Навярно искаха да се убедят дали пребиваването днес при брода е безопасно, или не. Ето защо ние се върнахме бързо при реката и се скрихме на едно място, което преди туй бяхме устроили като наблюдателница.
Още с пристигането си погледнахме към Нил и видяхме един сал, на който двама мъже гребяха насам през последния дълбок ръкав. Бяха двамата пратеници, връщащи се точно с появата на кервана. Дали това ставаше по уговорка, можеше да ни е безразлично. За мен във всеки случай беше добре дошло, понеже при поздравяването може би щях да чуя нещо важно, без да ми се налага тепърва де се промъквам. Нашият наблюдателен пункт с други думи беше разположен така, че можехме да разбираме всичко, което биваше що-годе високо изговорено при брода.
Двамата гребци достигнаха брега, слязоха, изтеглиха сала наполовина на сушата и претърсиха околността. Не откриха нищо подозрително и тъкмо се канеха да изкачат мишра, когато отгоре се чу едно късо, остро изсвирване. Единият отговори с едно също такова изсвирване. После те спряха да чакат. След кратко време видяхме да се появяват двама добре въоръжени мъже — по всяка вероятност двамата ездачи, които бяха вързали горе камилите си. Пратениците се поклониха смирено. Двамата новодошли отвърнаха на поздрава с късо, надменно кимване и единият от тях попита:
— Кога пристигнахте тук?
— Преди няколко минути — получи той за отговор.
— Претърсихте ли махадата?
— Да. Тя е сигурна. Тук няма нито човек, ни следа от такъв.
— Успяхте ли да изпълните поръчението?
— Намерихме всичко така, както ни го описа. Мъжете от кор Ом Карн ще се появят при реката утре два часа след разсъмване.
— Надявам се, не искат ние да отидем при тях отсреща?
— Не. Те ще дойдат отсам да приемат робите.
— С какво ще ги заплатят?
— Те не искали да мъкнат стоки със себе си, защото тогава щели да се нуждаят от повече камили. Та ще ти донесат значи златен прах.
— Какво ще го правя аз тоя тхибур, с който тук нищо не мога да купя! Аз очаквах буда’и130, понеже в това си пътуване няма да се отбивам по места, където бих могъл да получа нещата, от които се нуждая. Ако ще ми заплащат със злато, ще вдигна цената. Колко мъже броят те?
— Дванайсет.
— Точно колкото нас. Това е напълно достатъчно, тъй като Рейс Ефендина не е вече тук заедно със своя аджнаби131, дано Аллах го удави. Идете горе на височината и дайте знак да кервана да дойде? Ние ще го чакаме тук. Доведете и худжун132, та да могат да се напият!
Говорителят тръгна с придружителя си към едно дърво, до чийто ствол седнаха, а другите двама се отдалечиха към височината. Двамата мъже при дървото не заговориха помежду си. Очевидно бяха уморени от пътуването. Според формата на лицето и цветът на кожата те изглежда принадлежаха към месерийехите или хабанийехите — две племена, при които търговията с роби е нещо обичайно.
Не мина много и керванът се заспуска по мишра — много бавно, защото слизането представляваше трудност за камилите, и защото, както веднага видяхме, робите бяха толкова изтощени, че едва се влачеха. Тези бедни дяволи имаха много дълъг път зад себе си, който е трябвало да изминат във върви и пеша в палещия слънчев зной през изсушената хала. Изглеждаха направо достойни за състрадание! Вярно, опасните шебахи им бяха спестени, ама в замяна бяха вързани по много жесток начин. Дясната ръка беше свързана с въже за глезена на левия крак, а лявата — за десния, при което можеха да правят само къси крачки и пръстите им не достигаха до устата, ами едва до равнището на гърдите. От едната китка до другата преминаваше едно дебело въже, в чиято среда висеше тежък дървен пън, който трябваше да носят, ако не искаха при удрянето да им увреди краката. Освен дрипите, висящи около хълбоците им, не бяха облечени с нищо и тъй като и главите им бяха непокрити, трябва да бяха изтърпели ужасни мъки в палещата жега. Видях по телата им места, големи колкото длан, от които слънцето беше разяло кожата. И това не бяха негри, езичници, а мохамедански баггара ел хомр, които чух по-късно, попаднали в плен на сегашните си господари! Те бяха толкова дълго жадували, че при вида на водата изкрещяха от радост и поискаха да се втурнат веднага към брега, ала бяха задържани с прикладни удари от пазачите си. Първо трябваше да бъдат напоени камилите, след което и пленниците получиха правото да пият, и то от издълбани кратуни. До водата не биваше да отиват, защото съществуваше опасение, че някой от отчаяние може да пожелае да се хвърли в нея и се удави.